Проучванията на Клод Бернар и други учени върху кураре

Няколко са имената сред учените през вековете, които са смятани за пионери в проучването на южноамериканската отрова кураре. Техните изследвания имат значителна роля в опознаването и приложението на веществото за медицински цели.

Първият писмен исторически разказ за кураре е дело на италианския свещеник Пиетро д`Ангиера, който се подвизавал към кралския двор на Испания. Той разказва историите на пристигащите от Новия свят изследователи и ги събира в книгата си Rebus Oceanis et Novo Orbe, издадена през 1516 г. Монахът споменава в нея за отровните стрели на местните индианци и за приготвянето на кураре. Това е доказателство, че по времето, когато конкистадорите откриват земите около Америка, местните племена са използвали опасното вещество. Те поставяли стрела, чийто връх е потопен в кураре, в куха тръба, направено от дърво или тръстика. Знае се, че по време на испанските завоевания индианците от Северна Боливия до централно Мексико са въоръжени и с тях.

Първите учени, свидетели на приготвянето на кураре

Едни от първите, които проявяват научен интерес към кураре, са Александър фон Хумболт и Еме Бонплан. Немският изследовател и френският хирург и ботаник тръгват от Испания през 1799 г. и през следващите 5 години обикалят из цяла Южна Америка. Те си поставят за цел да се запознаят с несрещани досега растителни видове и точно по време на това пътуване научават откъде произлиза отровата и как се извлича от растенията, които съдържат специфичното алкалоидно съединение. Хумболт и Бонплан са първите учени, които присъстват на приготвянето на кураре през 1800 г. в Есмералда, Горно Ориноко. Двамата се запознават и с отровите, които се правят от други индиански племена. Заслугата на Хумболт е, че той внася в Европа кураре и запознава с него европейската научна общност.

Чарлз Уотъртън и експедицията му

Няколко години след Хумболт и Бонплан англичанинът Чарлз Уотъртън осъществява пътуване от Джорджтаун до вътрешността на Британска Гвиана. Той не е обучен натуралист, но е добър наблюдател и през 1812 г. тръгва със задачата да разбере повече за произхода на отровата. Уотъртън установява, че изкуственото обдишване може да помогне при отравяне с кураре и след това се наблюдава възстановяване. За съединението D-тубокурарин, което е активната му съставка, е характерно, че попадайки в тялото на човек или животно, предизвиква парализа на мускулите, а смъртта настъпва вследствие блокирането на дихателните мускули. Британецът прави извода, че веществото има място в медицинската терапия.

Хипотезата на Клод Бернар

Друг учен с голям принос в разгадаването на съединението е френският физиолог Клод Бернар. Той провежда експерименти с жаби - вмъква парче изсушено кураре под кожата на земноводното и наблюдава каква ще бъде неговата реакция. Известно време жабата се движи и подскача нормално, но след това утихва и спира. След минути тя е отпусната, изглежда мъртва и не реагира дори на щипане на кожата. Бернар й прави физиологична аутопсия и забелязва, че сърцето й все още бие. При досега с въздуха кръвта на животното се обагря в червено и физиологично изглежда нормална. Французинът стимулира електрически нервите и мускулите на жабата и забелязва, че когато докосва мускула, се наблюдава бурна реакция във всяка част на тялото. Докато при възбуждането на нерва чрез електричество няма никакви контракции. Бернар заключава, че снопчетата нервна тъкан са мъртви, а мускулите, лигавиците, кръвта и другите телесни компоненти запазват физиологичните си свойства за няколко часа.

Ученият повтаря опита си с други животни, по-близки до устройството на човешкото тяло. Той получава същите резултати и окончателно затвърждава мнението си, че самият двигателен нерв е парализиран. Теорията на Бернар е, че кураре прекъсва рефлексната дъга на ниво гръбначен мозък и точно в тази точка действа отровата. Според него нервът по някакъв начин се откъсва от връзката с мускула и настъпва парализа, но това става на ниво централна нервна система, а не на периферна. Тези свои идеи французинът публикува в труда си "Уроци" през 1865 г. В личния му бележник, открит след смъртта му, има 21 препратки, свързани с кураре. Той е отбелязал, че при един експеримент с алкалоида от южноамериканското растение и със стрихнин може да се покаже, че двигателният нерв се отделя от връзката, но години по-късно неговият колега Алфред Вулпиан доказва, че хипотезата му е погрешна. Вулпиан и неговата работа не са много популярни извън Франция и това вероятно е довело до грешната представа, че Клод Бернар правилно е идентифицирал истинската природа на нервно-мускулната връзка. Всъщност Вулпиан на база собствени изследвания, разсъждения и публикации на именити физиолози стига до заключението, че кураре въздейства върху самата нервно-мускулна връзка.

>>> Употребата на кураре като мускулен релаксант

Медицинското приложение на отровата

Реалната клинична употреба на кураре започва от началото на 20 в. Немският хирург Артур Льовен е първият, който го прилага като мускулен релаксант по време на операция. Това става през 1912 г., но заради силно ограничените количества от веществото лекарят не продължава с неговата употреба.

През 1938 г. механизмът на действие на кураре вече е изяснен, но достъпът до веществото пречи то да бъде адекватно приложено в медицинската практика. Ситуацията се променя и на кураре започва да се гледа като на сериозно лекарствено средство главно заради историята на Ричард С. Гил. Той е американец, с медицинско образование и диагностициран с множествена склероза през 1932 г. Преди да се разболее няколко години е живял в еквадорската джунгла и е запознат с лекарствата, които приготвят местните индианци. Две години след откриването на заболяването му Гил е почти парализиран, неврологът му споменава, че може да облекчи мускулните си спазми чрез кураре и то ако намери начин редовно да се снабдява с него. Затова мъжът решава да се върне в Южна Америка и през 1938 г., придружен от голяма експедиция, отива в джунглата. В Съединените щати донася 12 кг сурово кураре заедно с растения от рода Chondodendron tomentosum. През следващата година в Катедрата по фармакология към университета в Небраска обработват и стандартизират донесения от Гил материал. От фармацевтичната компания ER Squibb & Sons разработват тест за биологичното определяне на ефикасността на кураре, известен като теста със заешките глави, а през 1943 г. пак там за първи път изолират активната съставка D-тубокурарин именно от растението Chondodendron tomentosum.

През 1942 г. Грифит и Джонсън от Хомеопатичната болница в Монреал добавят кураре към леката обща анестезия на 25 пациенти. На търговския пазар се появява под името интокострин, а след няколко години и разработен по-чист продукт, познат като тубарин. Въпреки ефикасността си като мускулен релаксант, тубокураринът започва да се избягва заради въздействието му върху кръвното налягане на пациентите - снижава го до опасни граници. Курарето като лекарство е заменено след това от подобни на него медикаменти.

Въвеждането на системната употреба на южноамериканската отрова в практиката води до сериозни промени в ефикасността и безопасността на анестезиологията. То дава възможност за разработването на истинска балансирана анестезия.

Статията е част от историята на:

• История на упойките в медицинската наука
• История на Клод Бернар