Първата трансплантация на сърце в България и на Балканите

14 май 1986 г. - операционната в Клиниката по сърдечносъдова хирургия към Националния център по сърдечносъдови заболявания в София. Лекари, сестри и едно 11-годишно дете, което получава шанс за живот. Едва ли сме в състояние да си представим как точно се чувстват всички те – лекари и медицински сестри, но е ясно, че извън емоциите те впрягат целия си професионализъм в битката за живота.

И да, това е денят, в който проф. Александър Чирков и екипът му извършват първата трансплантация на сърце у нас.

Историческо постижение за българската медицина, което кара десетки лекари от цял свят да дойдат у нас и да видят как е осъществена сърдечна трансплантация и то на дете. Идва и здравният министър от тогавашния СССР проф. Евгений Чазов, защото това е първото присаждане на сърце не само в България, но и в цяла Източна Европа.

Истински пробив в кардиохирургията, който поставя началото на трансплантациите у нас, но и дава надежда на стотици хора, че имат шанс за живот.

Едва ли обаче всички това би се случило, ако не беше личността на проф. Александър Чирков – лекарят, посветил живота си на сърцето и признат от света като един от най-добрите медици в областта на сърдечните болести, операциите и трансплантациите. Изключителен професионалист, но и човек с авторитет и с огромното желание медицината у нас да върви напред, да се развива. Защото паметният 14 май 1986 г. би бил невъзможен, ако преди това проф. Чирков не беше работил активно и целенасочено не само да обучи екип, но и да направи възможното правителството да закупи нужната апаратура.

Първата трансплантация на сърце в България

Иван Сарафски е на 11 години и е от Кърджали. Детето е с диагноза „Дилатативна кардиомиопатия" с тежка сърдечна недостатъчност. Поставят му я лекарите от Педиатричния институт, които и проследяват състоянието му. А то е тежко, момчето дори се движи трудно. За съжаление прогнозите при тази диагноза не са добри, леталният край е близо. И вероятно, защото състоянието му е критично, родителите дават съгласието си за извършването на трансплантация.

Интервенцията не само е непозната за тях, но и никога не е правена у нас.

Донор е млад мъж на 21 години, който изпада в мозъчна смърт след автомобилна катастрофа. Докаран е в „Пирогов“, а близките му се съгласяват да дарят сърцето му. Имунолозите и вирусолозите потвърждават, че малкият Иван има съвместимост с младежа.

„Най-важното в този случай е да има съвместимост между донор и реципиент. Самата операция е толкова проста“, казва проф. Чирков.

Вече има сърце, което може да бъде присадено. Важно е да се отбележи, че проф. Чирков е подготвил екип, който знае как се експлантира и съхранява орган.

Идва мигът, който всички очакват. Четири часа продължава трансплантацията. Асистент на проф. Чирков е д-р Людмил Бояджиев, сега професор и кардиохирург. Споделя, че никога не са се съмнявали, че ще успеят. И те наистина го правят.

Трансплантацията е успешна.

Проф. Бояджиев си спомня с какво вълнение чакат детето да отвори очи. „Огромен трепет беше, не можех да повярвам, че всичко това става пред мен,“ казва той. Другият хирург, който асистира на проф. Чирков е д-р Борис Мишев, най-добрият му ученик по онова време.
За тази първа трансплантация емоционално говори и доц. Незабравка Чилингирова, тогава медицинска сестра, сега кардиолог. Тя е избрана от проф. Чирков да се грижи за Иван. „Когато започна да се събужда, не можех да повярвам, защото си представях какво се е случило в операционната“, казва жената, която виждайки чудото на живота решава да завърши медицина и става кардиолог. Сега се грижи за трансплантираните и се надява, че трансплантациите ще станат държавна политика, защото „само с гол ентусиазъм не става“.

Иван приема сърцето. Момчето се превръща в любимец на всички. Лекари и сестри се грижат за него постоянно, проследяват състоянието му и не допускат никакви усложнения. Подаряват му компютър „Правец“, на който играе. Момчето е изключително жизнено и много любознателно, постоянно задава въпроси. Осем дни след трансплантацията допускат в стаята му фотографът Иван Григоров, за да го снима.

След осем месеца детето е изписано от болницата. Самото изписване става в присъствието на множество журналисти и на министъра на здравеопазването Атанас Малеев.

Всички вярват, че от този момент предстоят само добри дни за детето с ново сърце. И е така в следващите две години, момчето няма никакви здравословно проблеми. Докато кара колело Иван пада. Сърцето му спира, а наблизо няма никой, който да му окаже първа помощ.

Когато идват от Спешна помощ, единствено констатират смъртта на момчето. Специалистите са на мнение, че ако веднага му е направен сърдечен масаж, Иван Сарафски можеше да е жив. Нелепа случайност го лишава от бъдеще, но благодарение на присаденото сърце детето живее нормално през тези две години. А с неговата трансплантация е поставено и началото на трансплантациите в страната.

Школата Чирков

Всъщност преди да се стигне до първата трансплантация на сърце, проф. Александър Чирков извършва огромна организаторската и преподавателска работа. Връща се в България през 1984 г. по покана на ректора на Медицинска академия (днешния Медицински университет – София) академик Атанас Малеев, а правителството му възлага да изгради модерна кардиохирургия в страната.

Той идва в България с екип от немски лекари – хирурзи, анестезиолози, реаниматори. Немският екип обучава нашите лекари в съвременната сърдечна хирургия. Веднага след обучението е подписан договор между правителствата на България и Федерална република Германия за изграждането на модерна кардиология в София.

Правителството осигурява апаратурата за трансплантации, която е на стойност над един милион долара.

Базата, където ще бъде центърът по трансплантации, е Клиниката по сърдечносъдова хирургия към Научния институт по хирургия на Медицинска академия, която е създадена през 1977 г. На това място проф. Чирков създава модерна кардиологична болница.

За откриването на „Света Екатерина“ през 1988 г. в България пристигат световноизвестният сърдечен хирург проф. Дентън Кули, легендарният кардиохирург и пионер в съдовата хирургия проф. Майкъл Дебейки ( и двамата от САЩ) и проф. Доналд Ръсел от Англия. Проф. Чирков използва познанството си с тях и България бива включена в европейската организация за размяна на донори.

Много са лекарите и сестрите, които специализират в чужбина и пренасят новостите в медицината у нас. Но има нещо много по-важно и то е свързано с начина, по който работи проф. Чирков, с модела на поведение, който налага.

Въвежда желязна дисциплина, налага ефективна организация на работа и успява да замени безхаберието с лична отговорност и отношение към всеки болен. Наясно е, че за да бъде спряна огромната смъртност на пациенти още на операционната маса, са нужни драстични мерки. Прилага ги. В този период смъртността при оперираните на отворено сърце е между 45% и 50%. За сравнение в европейските клиники за същия вид сърдечна операция смъртността е между 8% и 12%.

Пациентът е в центъра

Проф. Чирков непрекъснато обяснява, че нищо не е по-важно от болните, които не бива да бъдат подценявани, стресирани, тормозени или обиждани, защото всичко това се отразява върху възстановяването им и пречи да оздравеят.

Запознава медиците с европейските стандарти. Постоянно говори на лекари и сестри колко е важна екипната работа. В интервю признава, че е забранил на лекарите да третират сестрите сякаш са второ качество. Категоричен е, че всички заедно теглят едно въже, а голямата и единствената им цел е пациентът и неговото здраве.

Правилата са безкомпромисни, но именно те са в основата на успеха. Както споделя дъщеря му от първия брак д-р Татяна Чиркова, която работи в Германия, баща й създава непозната дотогава в България среда за лечение и обучение.

За няколко десетилетия проф. Александър Чирков създава поколение кардиолози. Често казва, че американските лекари и дори светилата им в сърдечната хирургия помагат и учат всички, които искат. „Запомнил съм едно тяхно правило – щедро раздай знанията и опита си и ще останеш в медицината“, казва проф. Чирков. И той прави точно това през целия си живот – раздава щедро знания и опит, очертава моралната и професионална парадигма, която е основата на здравна система, която спасява живота и пази здравето.

Пример, който да се следва

„Той не ми принадлежи, а е пример, който трябва да се следва“, казва д-р Татяна Чиркова, която признава, че едва когато самата тя става лекар, разбира тази невероятна посветеност на баща си и защо той избира мисията да бъде лекар пред семейството.

Проф. Чирков обича и децата и внуците си, но за никого не е тайна, че болница „Света Екатерина“ е другото му любимо дете. Сигурно затова уволнението го наранява, но не предизвиква у него омраза. Човекът, който толкова добре разбира човешкото сърце и го нарича най-загадъчният орган в човешкото тяло, признава, че не може да мрази. За него е важно да дарява щастие и радост и да ги споделя с другите.

От мига, в който се завръща в България до сетния си час проф. Чирков неспирно, методично и вдъхновено работи в името на голямата медицина и на пациентите. Казва, че и най-бедният трябва да бъде лекуван като най-богатия. Не спира да повтаря, че на първо място винаги е пациентът. Налага стандарти, безкомпромисен е, защото винаги става дума за човешкия живот и негово спасяване.

Той не само извършва първата сърдечна трансплантация у нас, но и въвежда използването на първите изкуствени сърца в Източна Европа както още и клапното протезиране, аортнокоронарните байпаси, комбинацията на протезиране с байпас.

Заедно с този висок професионализъм и стремеж за постоянно развитие и учене, върви и желанието на проф. Александър Чирков системата да се промени, в центъра й да бъде човекът, а хората от сферата на здравеопазването да не спират и постоянно да се усъвършенстват и да вървят напред. Школата на Чирков е не само обучение, което гарантира висок професионализъм, тя учи да вярваш, да помагаш, да имаш високи цели, да искаш да промениш България и да направиш всичко по силите си да го сториш.

„Възпитан съм в преклонение към българщината, към силата и възможностите на България“, казва познавачът на човешкото сърце, който признава, че е дал на България повече отколкото тя му е дала, но го прави с удоволствие.