Първа холерна пандемия през 1817 година

От 1817г.

Несъстоятелно е твърдението, че 1817 година бележи начало на нова епоха в историята на холерата - просто през същата година се забелязва зараждането на първата от поредицата драматични холерни пандемии, през които инфекцията най-често започва от Индия и след това се разпространява към други части на света, без да се съобразява нито със значителните разстояния и естествените прегради, нито с напразните опити за отблъскване на атаките чрез кордони и други карантинни мерки. Холерата, доколкото е известно има повече или по-малко локално значение за заболеваемостта, но впоследствие заразата се превръща в сериозен повод за безпокойство.

Вероятно не е случайно, че началото на Първата холерна пандемия започва във време на необичайни метеорологични условия. Индия от 1815 до 1817 година е белязана от изключително силни дъждове, последвани от катастрофални наводнения и неуспехи в отглеждането на реколтата. Лятото на 1816 година е изключително горещо и сухо. Дали тези фактори имат определено отношение, или не - през 1817 г. холерата започва да оказва все по-драматично влияние в Индия. Както се твърди, тази „буря” започва между областите край Ганг и Брамапутра, за да достигне през август до Калкута, където местните все по-упорито започват да говорят за появата на нова болест, наречена "Болест на оризеус". Населението приписва заразяването с холера на консумацията на развален ориз. Подобна информация е подадена на 23 август и от местния хирург Тайтлър, работещ на 80 км от Калкута. Истинският ход на събитията е добре описан от доклад, изготвен от медицинския съвет на Калкута, които по-късно е цитиран от Макнамара. Изследователят посочва, че: "болестта е обичайна в тази част на годината… Ясно е, че в някои квартали на Калкута подобни епидемии преобладават: вероятно няма град, който да е част от влажния климат на Бенгал и да е напълно незасегнат от холера".  

Въпреки това холерното огнище на Калкута доста бързо започва да демонстрира изключителните си болестотворни характеристики. Извънредно високата вирулентност през 1817 кара Макнамара да подчертае, че: "в рамките на три месеца от появата му, заболяването се разпростира в цялата провинция Бенгалия".
През 1818 холерата не само се появява отново с неотслабена сила по местата, където е вилняла по-рано, но и бързо се разпространява в различни посоки, като по този начин достига до Непал, продължава до Бунделкунд, достига областта Агра и Делхи и заразява Пенджаб. От областта Пенджаб през 1820 година холерната инфекция стига до Сура и Бомбай, а в южна посока - до Хайдерабад и Бангалор. Разпространението на холерата продължава от Ганджам, за да достигне до Мадрас и Мадура.

Въпреки че болестта продължава да бъде активна през 1819 и 1820 г., започва да се наблюдава тенденция, при която холерата постепенно се локализира през 1821 г. През следващата година, според Макнамара: "великата епидемия, възникнала през 1817 г. сякаш утихва". В същото време, холерата вече се е разпространила широко извън пределите на субконтинента. Бирма и остров Цейлон също страдат, защото са заразени от Бенгал през 1817. Според Макнамара, инфекцията достига Цейлон едва през 1819 г., когато пристанищата на Джафнапатам и Коломбо биват инфектирани с холера. От там опасната болест се разпространява във вътрешността, атакувайки не само столицата Канди, но и останалата част от острова".

Ако се съди по оскъдната информация, Бирма, а евентуално и Сиам се изпречват на пътя на холерата през 1819 г. Банкок се заразява по море през 1820 г., а след това и цялата страна бива опустошена от болестта. Хората, живеещи край морските пристанища заболяват от холера през 1920 година чрез Малака, откъдето болестта достига Пенанг и Сингапур. Заразяването е неизбежно - инфекцията поразява и островите Ява, Борнео и другите острови, част от индонезийския архипелаг. Пораженията в Ява са особено големи, загиват 100 000 души. Твърди се, че Молукските острови се заразяват чрез кораби, плаващи от Калкута през 1823 г. По това време холерата вече е достигнала до Филипините чрез Манила.

Първата холерна пандемия се появява през 1821 година в Басра, благодарение на градското пристанище. За около 3 седмици между 15 000 и 18 000 души губят живота си. Инфекцията се пренася от Тигър, където чрез лодки или каравани, достига до Багдад, причинявайки ужасен хаос сред персийската армия, която по това време напада древния град. Холерният вибрион се запазва през зимата, а нова холерна епидемия избухва едва през пролетта на 1822, поразявайки местностите край реките Тигър и Ефрат. Макнамара описва, че персийската армия, която воюва и побеждава турците става жертва на холерата. Въпреки това, победителите се оттеглят в Иран, където се разпръсват, разпространявайки допълнително инфекцията. В резултат на това холерата се разпростира на север, достигайки до Тифлис (сега Тбилиси), разположен между Каспийско и Черно море и Астрахан в Каспийско море.

Не е изцяло изяснено как холерната инфекция достига до европейските територии, но по мнение на Стикер, поради лютата зима на 1823-1824, мерките за граничен контрол са отслабени от руските власти в Астрахан. Стикер потвърждава това, като посочва, че холерата изчезва от района на Тифлис, въпреки липсата на превенция срещу заболяването.
Според изследователя Макнамара в края на Първата холерна пандемия "болестта напълно изчезва от Персия, Цейлон и Китай, след като бушува в тези населени места в продължение на три или четири последователни сезона. Епидемията от холера, която се разпространила от Индия утихва най-бързо в ендемичния за болестта район – областта Долен Бенгал, наричан от д-р Макферсън Дом на холерата".

Статията е част от историята на:

• История на холерата