Работа на Иван Павлов след Първата световна война

От 1929г.

През август 1914 година светът около Иван Павлов започва да се срива. Първата световна война е смъртно знамение за царска Русия. Огромната империя на Николай II се оказва твърде бедна, твърде слаба и твърде разединена политически, за да може да си позволи да води една дълга война.
Русия е в ужасна разруха. Около 20 милиона са жертвите  през първите години на Първата световна и Гражданската война, а също на глада и епидемиите от тиф. Промишлеността и селското стопанство са съсипани, а много от най-образованите хора са избягали в чужбина.

Това са и най-критичните моменти в живота на Иван Павлов. Макар и да критикува царя, той презира болшевиките, счита ги за кървави тирани, които ще докарат родината му до гибел с фантазьорските си теории. По време на Гражданската война, когато хлябът и горивата не стигат, той гледа безпомощно как някои от неговите колеги учени умират от студ и глад. Болшевиките конфискуват парите от Нобеловата награда на Павлов и на 70 години е принуден да рови в сметта, за да търси дърва за огрев, и да отглежда зеленчуци край една от лабораториите си, за да изхранва семейството си. Когато болшевиките  започват гонения срещу политическите си противници, между 1918 и 1920 година в квартирата на Павлов многократно се правят обиски, а него и най-големият му син Владимир арестуват за кратко време.

Става невъзможно Павлов да продължи любимата си научна работа. Сътрудниците му напускат, защото отиват на фронта, кучетата умират от глад и, както той пише на един колега от през 1918 година: „Работата е спряла почти напълно. Няма свещи, няма газ, а тока пускат само за няколко часа. Лошо, много лошо. Дали някога ще се обърне към по-добро?”

Вече към юни месец 1920 година Иван Павлов е толкова отчаян, че пише писмо до съветското правителство, в което заявява желанието си да емигрира. „На мен ми остава още малко да живея – пише той. – Започнах вече осмата десетица, но мозъкът ми още работи добре и аз много искам да завърша в общи линии многодишната си „работа” върху условните рефлекси. Сега, пояснява той, това е невъзможно – дори самият живот постепенно става невъзможен. Жена ми и аз се храним зле и в количествено, и в качествено отношение, и с години не сме виждали бял хляб, със седмици и месеци нямаме мляко, никакво месо, изхранваме се главно с черен, в по-голямата си част долнокачествен хляб, което естествено води до нашето отслабване и ние губим сили.” Павлов също открито заявява на болшевишките власти за „дълбокото си убеждение”, че тяхната политика ще доведе до „гибелта на моята родина”.

Ленин прочита писмото на Павлов и прави извода, че е недопустимо Русия да позволи такъв изтъкнат учен да напусне границите на Русия. Той също решава, че болшевишкото правителство следва да осигури всичко, което е нужно на Павлов да живее удобно и да работи успешно – да му се предостави, както по-късно се изразява съпругата му, „всичко, което поиска”. След указанията на Ленин правителството излиза със специално постановление за учредяването на комитет, чиято отговорност е да създаде за Павлов „най-добрите условия” за живот и работа.

По същото време, когато болшевишкото правителство дава на Павлов „карт бланш”, западните учени го разубеждават да емигрира. В края на краищата той е навършил 70 години и те си мислят, че най-доброто му време е отминало. Никой не се наема да му обещае, че ще му предоставят каквото му е нужно , за да продължи в чужбина научната си работа – само в Русия той би могъл да получи голяма лаборатория с много асистенти. Павлов обича родината си и никога не се е радвал на възможността да замине и да живее зад граница. И сега решава да остане. Скоро правителството на Ленин започва да го обсипва с всичко, което му трябва за научните изследвания , като му оказва много по-щедра поддръжка, отколкото някога е получавал при царския режим.
Несекващия поток на пари обаче не може да купи неговото мълчание. Макар болшевиките да потискат всеки глас на опозицията, Павлов ги критикува гръмко и безпощадно. „Ние живеем под господството на жесток принцип: държавата, властта са всичко, личността на обикновения човек е нищо – казва той в една реч през 1929 година – Естествено е, че цялото население се превръща в трепереща, робска маса”.

Още преди 1929 година Ленин вече е починал и неговото място е заел Йосиф Сталин – тираничен и кървав диктатор. Павлов осъжда терорът и използва влиянието си, за да спаси някои от сътрудниците си от разрастващите се затворнически лагери. И макар, че религията е несъвместима с истинската наука, той порицава преследването на религията от комунистите и всяко година организира голямо посрещане на Коледа, за да подчертае допълнително отношението си.

Статията е част от историята на:

• История на Иван Петрович Павлов