Луи Пастьор и работата му по създаването на ваксината срещу бяс

От 1882г. до 1895г.

Създаването на ваксина срещу бяс е последното световно значимо откритие на Луи Пастьор. През 1884-1885 г. ученият е на 63 години, с влошено здравословно състояние - лявата му ръка била неподвижна заради претърпян инсулт.

След пробива му с ваксината срещу антракс той желаел да се посвети на болест по животните, която поразявала и хората. В лична кореспонденция френският учен споделя, че е взел решение да проучи беса и да създаде ваксина срещу него, за да обърне внимание на лекарите върху спорната теория за микробите на заболяването и техниката на имунизиране чрез култури, атенюирани (отслабени) с въздух.

Началото на експериментите за създаване на ваксината

Бесът рядко се среща при хората, не е ендемична или епидемична болест и затова е идеалната възможност за работа от такъв тип. В същото време обаче Пастьор се притеснявал от неизбежните етични проблеми, които се появяват с прилагането на експериментални подходи върху хора. Друга пречка се явява характерът на ваксината срещу бяс - за разлика от тази срещу антракс, която има профилактичен характер, другата е терапевтична, поставя се след наличието на ухапване от болно животно. Самата болест е силно смъртоносна, има дълъг инкубационен период между момента на навлизане на вируса и проявата на симптомите (може да е и месеци). От друга страна, точно тези условия са много подходящи за прилагането на терапевтична интервенция, а не на превантивна.

Още през 1879 г. ветеринарният лекар Пиер-Виктоар Галтие обявява, че бесът може да се предава от кучета на зайци чрез слюнката. Той изказва предположение, че дългият инкубационен период на болестта позволява да се постави ваксина след инфектирането преди да са възникнали симптомите.

Пастьор започва работата върху ваксината срещу бяс заедно със своя сътрудник Емил Ру през 1882 г. Още при експериментите с птичата холера и антракса двамата забелязали, че патогенността на микроба се променя, както и може да се увеличи или намали вирулентността му (способността да заразява), ако серийно преминава през същия или друг животински вид. Докато при антракса и птичата холера причинителят е бактерия, при беса е вирус (Rabies virus). Той трябва да се репликира в клетките, докато бактерията се умножава извън живите клетки. Поради тази причина френският учен не може да приложи своя метод за отслабване на микроба чрез атмосферен кислород при направата на ваксина срещу бяс. Затова той се насочва към опитите си за преминаване на микроби от животно на животно. Д-р Ру поставя тъкан от мозък от починало от бяс куче в здраво куче през трепанирания му череп. След 3 седмици то проявява симптоми на заболяването, което е по-бързо в сравнение със заразени кучета след ухапване, при които симптомите възникват след месец и повече. Директното вкарване на вируса вероятно е увеличило вирулентността на микроба. Пастьор си прави извода, че редуцирането на инкубационния период е вследствие промяна във вируса. Друг лекар - Робърт Кох, който е наблюдавал подобно явление, смята, че просто серийният пасаж е увеличил чистотата на прехвърлените микроби.

Резултатите задминават очакванията

В последвалите години Пастьор прави опити, при които използва методи за серийно преминаване на вируса на беса през различни животински видове, за да провери дали може да намали вирулентността на микроба. През май 1884 г. обявява, че експериментира преминаване на вируса от кучета през маймуни, като счита, че способността на вируса да заразява ще отслабне, когато отново го върне в кучета. Френският учен също прави многобройни и различни опити върху зайци и кучета. Намира нов метод, при който заедно с д-р Ру взимат гръбначен мозък от току-що починали от бяс зайци и го суспендират в колби, открити за въздуха. В колбите има още калиев хидроксид, играещ ролята на десикант (продукт за изсушаване) и непозволяващ гръбначния мозък да загние. Пастьор счита, че с всеки ден изсушаване намалява вирулентността на заразената тъкан. Ако след 14 дни тя се емулгира и вкара в зайци или кучета, ще бъде неспособна да причини бяс. В случай, че се правят всекидневни инжекции с емулсия на заешки гръбначен мозък, прогресивно все по-малко и по-малко отслабени, кучетата може да са защитени срещу силно заразния вирус, в това число и тези, при които е вкаран интрацеребрално (вътремозъчно).

Кулминацията на експериментите на Пастьор по отношение на беса идва на 6 юли 1885 г. При него пристига малко момче с майка си, което е нахапано на няколко места от болно куче. Френският учен с голяма доза колебание се съгласява да постави последователно 12 инжекции със създадената от него ваксина. Деветгодишният Жозеф Майстер оцелява и се превръща в първия пациент, на когото е поставена терапевтична ваксина за лечение на универсално смъртоносна болест.

След тази ваксинация Луи Пастьор престава да се занимава активно с научни експерименти до смъртта си през 1895 г. След публичната известност, която добиват изследванията му върху беса и ваксинирането на 9-годишния Жозеф, от цял свят хората започват да изпращат парични средства за построяването на Института "Пастьор". Той е открит през 1888 г. и е създаден да изпълнява три цели, посочени от самия учен. Първата е да изпълнява функцията на обществен диспансер за лечение на бяс, втората - да е изследователски център за инфекциозни заболявания, и третата - да служи като учебен център за изследвания по микробиология.

В началото ваксините, които се произвеждат и разпространяват по света близо 10 години, са от изсушена нервна тъкан. Следващите са получени също от нервна тъкан, обработена с карболова киселина, а при следващото поколение ваксина тъканта е инактивирана с фенол (1915 г.) До средата на 50-те години на 20 в. тя е основната, която се прилага. След това масово започва да се произвежда ваксина от инактивиран вирус на бяс, извлечен от тъканна култура. Както се казва, останалото е история.

Статията е част от историята на:

• История на Луи Пастьор