Средновековно медицинско обучение в Европа, част 1

Нека проследим връзката между развитието на някои от най-известните университети по света и процеса, благодарение на които медицинската практика постепенно започва да се превръща в научна дисциплина. За целта, ще се фокусираме върху периода от 1200 до 1400 година. За да добием по-ясна представа за лекарите, а и за медицинската практика от 13 век в частност, добре е да прочетем част от пролога на „Кентърбърийски разкази” на Джефри Чосър, написани около 1380 г. 

Преди да опишем как протича обучението на лекарите (като този в известната английска творба), нека кажем няколко думи за създаването и утвърждаването на ранните медицински университети. Най-старите от тях съществуват от неопределен период, тъй като по това време няма практика да се съставят и съхраняват документи, описващи основаването на учебните заведения. Медицинските университети с такива загадъчни (и непроследени документално) начала съществуват през 12 век в Болоня, Париж, Монпелие  и Оксфорд. Още десет са основани и започват да се развиват в Европа през 13 век, а след 1350 г. - учредяването на медицинските университети става оше по-експедитивно. Те се ръководят по три различни начина. Пример за един от тях е Парижкият университет, където ректорът е избиран от гилдията на майсторите от факултета по изкуствата. В Болоня пък, ректорът се избира от гилдията на студентите, а в Неапол – управлението се реализира от представители на Свещения римски император.

Дълго време след падането на Рим - може би от 5-ти до 11-ти век - медицината се практикува от монаси. Много малко се знае за тяхното медицинско обучение. Може да се предположи, че голяма  част от медицинските им познания са придобити наред с тези по теология и граматика. Доминиканските и францисканските монаси си изграждат реноме на по-вещи в медицината духовници, може би защото им се налага да пътуват по-често. На практика те се задържат в манастирите за съвсем кратък период, а по този начин имат възможност често да предлагат и духовна, и медицинска грижа на миряните. Не се заблуждавайте, медицинската им практика не е кой знае какво – състои се главно от екзорсизъм и молитви, въпреки че постепенно във времето и практиката на кръвопускането се присъединява към армаментариума им (използва се като събирателно понятие за лекарствата, терапевтичните практики и техники на хората, занимаващи се в миналото с лечебното изкуство).

През същия период, в който университетите започват да се развиват, църквата поема в собствена посока. Започва да се разнищва въпросът какви трябва да са светските дейности на монасите. Духовниците постепенно започват да бъркат естеството на религиозните си задължения (част от тях предпочитат да се занимават предимно с медицина, за да има повече финансови средства за вярата). Първото официално известие, касаещо тези опасения, се съдържа в резолюцията на Съвета на Клермон от 1130 г. Документът акцентира и върху професионалната основа, а не толкова върху изкореняването на участието на монасите в медицината. Не след дълго, при Съвета на Турс през 1163 г., монасите получават забрана за напускане на своите манастири за повече от два месеца. Рестрикции има и за практикуването и преподаването на някои медицински манипулации. Канонът е допълнително укрепен през 1179 г., но и тази мярка се оказва неадекватна, тъй ката лечебните практики са вкоренени дълбоко, подобно на своеобразна традиция. Така папа Инокентий III се принуждава да издаде указ (по време на Четвъртия латерански съвет през 1215 г.), който не е адресиран към монасите, а към дяконите и свещениците, с които им се забранява да участват в кървави медицински манипулации. По-нататъшни постановления на папа Бонифаций VIII и Клемент V в началото на 14 век официално разделят църквата и практиките на хирургията и физиката. До средата на 14 век, след почти два века строг духовен натиск и контрол, се предприема още по-драстична промяна. Религията съвсем се разделя с медицината. Въпреки всичко, преходът от „духовническата” към светската медицина е тромав, а ефектът, който университетите оказват върху него, е още по-бавен.

Училището в Салерно (близо е до днешен Неапол) е считано за първата европейска медицинска школа. Макар че основните знания за него достигат до съвременните историци чрез имената на известни лекари, обучили се там (около средата на 9 век), малко се знае за преподавателската и организационната дейност в „Scuola Medica Salernitana” („Школа Медика Салернитана” - оригиналното име на италианското училище). Имиджът на знаменитото учебно заведение в италианския град се свързва най-вече с професионализма на обучените в него медици и географското му местоположение. Да, правилно сте прочели последното – училището, случайно или не, е построено на кръстопът, където се "срещат" в пълно единство медицинските практики на гърци, араби, евреи и римляни. Славата на школата достига своя пик около 1100 година. През 13 век в Салерно е построен и университет, но той е безкомпромисно засенчван от новопостроеното висше учебно заведение в Неапол и той никога не съумява да придобие особена важност. Император Фредерик II пък изглежда осъзнава проблемите с недостатъчно големите факултети на Неаполския университет. Затова седем години, след като го основава, той посочва, че не е редно да съществува неаполски медицински факултет, който да се опитва да си съперничи с училището в Салерно. Въпреки огромното си образователно значение, училището в Салерно остава „изолирано” от еволюцията на останалите европейски университети. Към 13 век славата на „Scuola Medica Salernitana” започва да се оспорва от медицинските факултети на Париж, Монпелие и Болоня, а след това - и от няколко други.

Развитието на медицината в Монпелие пък е повлияна от тази в Салерно. Естеството на лечебното изкуство се преподава в малкото градче в южната част на Франция още през 12 век, въпреки че първият документ, който се отнася до медицински "университет" (на практика терминът е използван със значение на факултет), датира от 1220 година. Тази йерархична последователност е уникална, защото обикновено медицинските факултети по-късно стават част от университетите.

Вижте втора част

По статията работи: Виктория Милова