История на зъбните импланти

От 1930г. до 1980г.

От хилядолетия хората търсят технология и материали, подходящи за замяната на липсващите зъби, с което ефективно да се подобри стоматологичното здраве. Първите такива опити са направени преди хиляди години, но успешната практика се утвърждава в началото на ХХ век, като по-късно е доразвита, благодарение на иновативните технологии и напредъка в денталната медицина.

Имплантите имат няколко предимства пред обикновените зъбни протези – разположени са стабилно, без опасност да се счупят или паднат, трайността им е над двайсет години, възстановяват нормалното хранене и говор, както и добрия естетически вид.

Имплантите заместват корена на липсващия зъб и върху тях се поставят коронка или протезна конструкция. Търсенето на биосъвместими материали отнема много време, но то се увенчава с успех, а днес тази стоматологична практика помага на много хора.

Първите опити за поставяне на зъбни импланти

Етруските, древните египтяни, финикийците и други стари народи експериментирали с различни материали – волски кости, злато, слонова кост и много други, още хилядолетия преди Христа.

Най-успешна е практиката на маите, около 600 години от н.е., които използват черупка от миди като имплант за заместването на мандибуларните зъби (на долната челюст). При изследвания на техни некрополи са констатирани доста случаи на образуването на костно вещество около споменатите заместители на зъбите. Две столетия по-късно маите използват и каменни импланти отново на долната челюст. Намерените артефакти показват успешно вкостяване (осеоинтеграцията), но не може да се твърди категорично доколко трайни са успехите на древните дантисти.

От 16 до 19 век в Европа също се правят опити, но всички те не завършват задоволително. Д-р Джон Хънтър опитва алотрансплантация (от човек на човек), използвайки здрави зъби от доброволци или от трупове. Той експериментира и присаждането на зъб в гребена на петел.

В началото на 19 век Дж. Маджоло вмъква златна тръба в мястото на скорошната екстракция, върху която се опитва да постави корона. Процедурата е неуспешна, защото се получава силно възпаление на гингивата (венеца – лигавицата, която покрива челюстните кости). През споменатия период пробват употребата на различни материали – сребърни капсули, иридиеви тръби, гофриран порцелан и много други.

Спиралите на братя Строк

През 1913 г. Е. Дж. Грийнфилд използва изкуствен корен, изработен от иридий и платина, споен със злато. Той е напаснат точно в кръговия разрез, направен в челюстната кост. Това в историята на денталната медицина е записано като първата стъпка към изработването на ефективна и трайна технология за зъбно имплантиране.

През 30-те години на ХХ век братята Алвин и Мойсей Строк експериментират с винтови ортопедични конструкции, изработени от хром-кобалтова сплав. Те са първите, които поставят успешно ендостеален (в костта) имплант, който има стаблилна опора, а изборът им на материала за изработката на конструкцията е първата биосъвместима сплав, която се приема добре от човешкия организъм. Откритието на братя Строк е повлияно от опита на други техни колеги, наблюдавайки техниката за успешното поставяне на тазобедрени импланти при кучета и при хора.

В следващите години редица медици като П. Б. Адамс (патентовал първия цилиндричен ендосеонен имплант), Формиджини („Бащата на съвременната имплантология“), Цепони и други усъвършенстват конструкцията на имплантите. Те откриват спироловидния модел (резбован отвън и отвътре), който позволява по-доброто прорастване на костта в тях. Промени настъпват не само във вида на изкуствените корени, но и в материалите, от които са направени – неръждаема стомана, стъкловидни въглеводороди и други.

Стремежът на новаторите е имплантите да бъдат достъпни и за хора, имащи деформации на челюстта, вродени дефекти и неправилна подредба на зъбите. До средата на ХХ век преобладаващо се използва техниката, при която се имплантират върху костта субпериосталните скари. Те са фини решетки от щифтчета (4-6 на брой), върху които се поставя протезата. Все още липсват необходимите знания за връзката имплант-кост, затова и се избягва вътрекостното им поставяне.

Приложението на титана от Брьонемарк

В края на 70-те години на ХХ век шведският д-р Пер Брьонемарк представя своя титанов корен за имплант, който е резбован и двустепенен. Новата система е поставена на пациенти за първи път през 1965 година, като е призната за най-добрата от съществуващите до този момент.

Първият пациент на шведския стоматолог има тежки деформации и други стоматологични проблеми, но четирите поставени му имплатна са интегрирани успешно за шест месеца и остават неотхвърлени в следващите 40 години.

Медикът прави откритието си случайно, изучавайки кръвния поток на бедрените кости. Поставяйки титаниева камера в тях, с течение на времето тя се прикрепя здраво в костта и не може да бъде отстранена. Наблюденията показват, че ако се получи фрактура, то тя винаги е между кост и кост, а никога не е между костта и импланта.

Той пренася тази практика в стоматологията, като така се появява концепцията за "осеоинтеграция", а обучението за денталните импланти се въвежда в учебните програми. Конструкцията на импланта на Брьонемарк първоначално има цилиндрична форма, а по-късно се появяват и конусовидни модели.

Ново развитие в имплантологията

Швейцарците д-р Шрьодери и д-р Страуман експериментират с различни метали, използвани в ортопедичната хирургия. Основно при зъбните импланти се използва кореновата форма, но двамата променят много в дизайна, като грапавата повърхност на изкуствения корен спомага за по-лесната му адаптация, а работата на стоматолозите се улеснява.

През 80-те години се разработени много модели, ползващи различни начини на закрепване – кухини с резба, шестоъгълно звездовидна форма и др. От 70-те години моделите използват различни повърхности покрития – флоур, антибиотици и разстежни фактори, като с това се намалява времето за заздравяване и за осеоинтеграция.

През годините се прилагат следните технологии:

• Хидроксиапатитно покритие – наслояване на фосфат и калций, които позволяват образуването на здрава връзка между костта и метала;
• Пясъкоструйни и оформени импланти – води до повърхностно набраздяване и по-добра интеграция на импланта;
• Третиране с флуорид – подобрява осеоинтеграцията и формирането на осеообласти;
• Използването на лазер – лазерната абелация повишава оксидния слой и създава грапавост, благоприятна за закрепването на клетките и техния разстеж;
• Антибиотични покрития – хидроксиапатит с гентамицин (и други системни антибиотици) се нанасят преди хирургическата интервенция, имат антибактериално действие;
• Фактори на разстежа – морфогенетични протеини (BMPs), производни на тромбоциди и др., увеличават заздравяването на костите;
• Биоразградим материал – иновативно покритие за хора с костен дефицит (като остеопороза) спомага за генерирането на костта чрез отделяния силиций;
• Имплантите са едни от най-великите медицински изобретения, които днес за потребителите са най-добрият зъбен заместител, позволяващ възстановяването на стоматологичното им здраве.