Решение на Иван Павлов да се посвети на науката през 1869 година

от 23 сеп 2015г., обновено на 24 яну 2016г.

От 1869г.

Николай I умира през 1885 година, а неговият наследник Александър II имал съвсем различни възгледи. Ужасен от унизителния разгром на Русия в Кримската война , Александър II бил убеден, че страната може да стане могъща и процъфтяваща единствено ако се предприемат реформи. Новият цар разтърсва до основи руското общество със своите реформи. През 1861 той отменя крепостното право, преустройва законодателната и образователната система, разширява правата на хората да образуват дружества и да изнасят публични сказки.

Даден човек в Русия би могъл да каже доста за това какво мисли по въпросите на деня друг руснак, като прегледа препрочитаните от него списания. Консервативно настроените четяли „Руски вестник” на Николай Катков, а радикалите – „Съвременник” на Николай Чернишевски и „Руска дума” на Дмитрий Писарев.

Изглеждало сякаш старата Pусия умира и се ражда нова, модерна Русия. Из цялата страна изниквали дискусионни кръжоци, защото хората четяли новата литература и се събирали да обсъждат философия, политика, литература и наука. „Това беше чудесно време - си спомня един тогавашен деятел - време, когато всеки се стремеше да мисли, да чете и да се учи. Мисълта, дотогава задрямала, се разбуждаше и се залавяше за работа - тласъкът й беше могъщ, а задачите - титанични. Не се тревожехме за настоящето, защото предначертавахме съдбата на бъдещите поколения, съдбата на Русия."

Подобни периоди на велики промени оказват върху младите хора извънредно силно влияние. Преди това на много младежи (или поне на онези привилегировани от тях, които имат избор) им се струвало, че е редно, разбира се, да поемат пътя на бащите си и да станат, да речем, земевладелци, търговци или духовници. Но тогава нещата не били така ясни. Какво би станало с един земевладелец, който няма крепостни селяни? Какво щяло да стане с Църквата? Как човек можел да се включи най-добре в изграждането на новата Русия. Много младежи отхвърлили семейните традиции и се насочили към привлекателното ново поприще - науката. През 60-те година XIX век науката е станала много престижна по редица други причини. Правителството на Александър II осигурявало повече пари за наука, като смятало, че това ще укрепи руските икономика, технологии и военните и медицински служби.

Според интелектуалците науката можела да освободи хората в Русия от безкритичната вяра, която ги обвързвала с Църквата и царя. Например научното обяснение на еволюцията можело да замени мита, че Бог е създал човека, а научните изследвания на човешкия мозък щели да подкопаят вярата в нематериалната безсмъртна душа. Все пак това бил векът на еволюционното учение на Дарвин, на откритията на химията, които сякаш премахвали границата между живото и неживото. Германският физиолог Карл Лудвиг успял да поддържа дълги часове работещо сърце на жаба извън тялото й, руският физиолог Иван Сеченов в полемичната си книга „Рефлекси на главния мозък” твърдял , че цялото поведение на човека и всичките му мисли могат да се обяснят като резултат от действието на рефлекси, подобно на работата на машина".

Това е бил поривът, който карал Иван Павлов да става рано сутрин и да бърза към новата библиотека, преди да са започнали часовете в семинарията, в която преминала немалка част от образованието му. На семинаристите изрично е било забранено да „четат книги по свой избор, особено такива, които съдържат идеи, противоречащи на морала и учението на Църквата”. Затова Павлов трябвало да внимава за дежурните учители, които „ловят” студенти, нарушаващи дисциплината.

Вниманието на Иван Павлов постепенно се оказало изцяло ангажирано. По цял ден той бил на занятия в семинарията, а по цяла нощ той четял „забранената” литература, писана от Сеченов и Дарвин.

Преподавателите в семинарията, разбира се, знаели, че техните студенти са под влияние на „опасни идеи". Те обаче не били единодушни как да се справят с това и намирали, че най-мъдро е да следват традиционната учебна програма и просто да порицават разпространението на материалистични и антирелигиозни възгледи. Други смятали, че в семинарията трябвало да се преподават и някои произведения на опасната литература, за да се подготвят бъдещите свещеници как да се противопоставят на материалистичните схващания. Николай Глебов, който преподавал на Иван Павлов по логика и психология, отделял много време да опровергава възраженията на материалистите срещу невеществената душа". Друг от преподавателите на Иван отишъл и по-далече, като обсъждал някои книги – включително и „Физиология на ежедневието" на Люис, - които не са одобрени от църковната цензура. (Този преподавател в крайна сметка е бил изхвърлен от работа.) Въпреки извънкласните си занимания Иван Павлов продължавал да се учи добре в семинарията (макар вече да не е отличникът на класа) и внимавал да не се изказва твърде открито. Училищният инспектор скоро удостоверил неговите „високи морални качества, като докладвал, че: „Никога не съм забелязал в него никакви идеи, противоречащи на християнската религия или опасни за държавата”.

Обаче мислите и стремежите на Иван Павлов вече определено били насочени другаде. През 1869 година той казал на баща си, че не иска да се върне в семинарията, за да завърши и последния курс там. Той нямало да стане свещеник, а вместо това щял да посвети годината си на подготовка за приемните изпити в Санкт Петербургския университет. Пьотр Дмитриевич (бащата на Иван Павлов) изпадал в ярост и отчуждението, настъпило помежду им, никога няма да бъде преодоляно. Но Иван Павлов вече бил взел решението си – то било да стане учен.

Статията е част от историята на: