Цезарово сечение в древната арабска медицина

За хирургическата манипулация, известна като цезарово сечение, се говори в ръкописа на Шахнаме (създаден в края на 10 – началото на 11 век от н.е.). Буквалният превод на заглавието е "Книга на царете", пренаписана и илюстрирана от големия ислямски учен-енциклопедист Фирдоуси. Този ценен медицински труд се съхранява в музея по изкуствата в Метрополитен, Ню Йорк.

Първото цезарово сечение в историята на арабската медицина, за което има писмени сведения, е извършено от персийския хирург Рустам. Операцията е показателна за развитието на начините на мислене и напредъка на медицината в ислямските страни, защото отнема векове такава манипулация да бъде извършена отново в Европа.

 

 

Такъв "чист" начин на раждане е приеман като знак за благосклонна съдба – монарсите и героите били склонни да избегнат съприкосновението с "мръсните предели на родилните пътища".

Първоначално цезаровото сечение се извършва (поради липсата на технически познания) само при мъртви родилки, за чиито деца има надежда да са все още живи в утробата. Това важи с особено голяма сила, ако става въпрос за престолонаследниците, които следвало да наследят трона.

В тези случаи древните арабски народи "верни на каноните на Исляма" могли да допуснат изключение и да спасят живота на детето чрез тази операция. Фирдоуси, наричан още "Омир на Персия", вероятно е наблюдавал извършването на цезарово сечение, преди да прерисува сцените с книгата си.

В библиотеката на университета в Единбург притежават оригинален ръкопис на Ал-Бируни, озаглавен "Al-Athar al-bagiya an al-qurun al-khaliyah" (Хронология на древните нации). Авторът разкрива, че цезаровото сечение в ислямския свят може да се извърши не само при специални обстоятелства (мъртви родилки). Вероятно до тази опасна процедура са прибягвали, когато ставало дума за съпругите на мюсюлмански султани, везири, емири (по изрично тяхно настояване). Целта била да се съхранят едновременно животите на майката и детето, а да не се налага да се чака майката да почине.

Плочи, илюстриращи мюсюлмански хирурзи, извършващи цезарово сечение са събрани в книгата Шахнаме, а текста и илюстрациите са дело на Фирдоуси.

 

 

Освен това, арабските лекари, особено Албукасис (936-1013 г.пр.Хр.) и Разес (865-932 г. пр.Хр) са наясно с различни оздравителни терапии, извършващи се на бременни жени, застрашени от развиване на сепсис, вследствие на смърт на фетуса (плода). Медиците не само описват подробности за раждането на мъртви фетуси, но и разработват и различни инструменти за извършването на такива раждания. Така се появил акушерският форцепс на Албуккасис.

 

Арабските лекари въвеждат в практиката медицинските понятия "мъртва майка с жив фетус" и "жива майка с мъртъв фетус" и те са основателите на акушерските грижи като отделен клон на медицинската професия.

Поради морални и доктринални причини Ислямът уважава и се придържа към принцип, който се спазва и от всички съвременни акушери: първо трябва да се спаси майката, дори ако трябва детето да бъде умъртвено; единствено когато е загубена всяка надежда за спасяването на майката, може да се направи опит да се спаси детето (ако е все още живо).