Исторически източници, релевантни за провеждането на проучвания, касаещи употребата на някои лечебни растения, 2 част

От 850г.

към първа част >>>

През Средновековието не било рядкост европейските лекари да се консултират с арабските медицински трудове  "De Re Medica" от Джон Месе (850 г.), "Canon Medicinae" от Авицена (980-1037), "Liber Magnae Collectionis Simplicum Alimentorum Et Medicamentorum" от Ибн Байтар (1197 -1248), в който са описани над 1000 лечебни растения.

Работата на Свети Климент и Свети Наум в Охрид била от огромно значение. Те ползвали знанията си, натрупани най-вече от Никенския фармакологичен кодекс, датиращ от 850 година. Те предавали  и обширните си познания за лечебните растения и на своите ученици.

Пътуванията на Марко Поло (1254-1324) в тропическа Азия, Китай и Персия, откриването на Америка (1492) и пътуванията на Вашко да Гама в Индия (1498) се оказали доста полезни за европейската фармакология. Така в Европа били пренесени и множество лечебни растения. Освен това, появата на разнообразни и красиви ботанически градини в цяла Европа, също не била рядкост. Именно в тези градини започнали да се отглеждат първите лечебни растения, внесени от стария и новия свят.
С откриването на Америка, Материя медика била обогатена с голям брой нови лечебни растения като: хинин, ипекак, какао, ратан, ванилия, мате, тютюн, червен пипер. През 17-ти век „Cortex Chinae” е добит за пръв път от кората на хининовото дърво. Вносът на хининовата кора мълниеносно се разпространил в Англия, Франция и Германия, въпреки факта, че е имало и много противници на употребата на растението, като от тях е имало и немалко изтъкнати медици, членуващи в редица академии.

Парацелз (1493-1541) е бил един от привържениците на лекарствените препарати, синтезирани от химически вещества, от сурови растителни и минерални вещества. Въпреки това, изявеният медик твърдо е вярвал, че събирането на лекарствените суровини трябва да се осъществява в определени моменти, съвпадащи с начините на подреждането на планетите. Той непрекъснато подчертавал убеждението си в своята "Signatura doctrinae", че  Бог оставя свои знаци върху лечебните вещества, чрез които се посочват начините на тяхното прилагане и срещу кои болести да се ползват.

Докато древните народи ползвали лечебните растения предимно във вид на прости фармацевтични форми - запарки, отвари и извлеци, медиците, живели през Средновековието (по-специално между 16-ти и 18-ти век), активно се занимавали с търсенето на различни медикаментозни комбинации. Така се появили лекарствени съединенията, съставени от целебни растения, смесени с вещества от минерален, растителен или животински произход.

През 18-ти век, в работата си „Species Plantarium” (1753 г.), Карл Линей (1707г. -1788 г.) представил своето кратко описание и класификация на видовете, известни на човечеството  до този момент. Видовете са описани и наименувани, без да се взема под внимание дали някои от тях преди това не е бил описан в други медицински трудове. За определянето на имената, в действие е влязла полиномната система, при която първата дума обозначава родовата принадлежност, а останалите дават обяснение за други характеристики на растението. Линей променил системата в двуименна.

Началото на 19 век би могло да бъде определено като повратна точка в употребата и познанието за действието на лечебните растения. Откритието, обосновката и изолацията на алкалоидите от опиумния мак (1806 г.), ипекак (1817 г.), хинин (1820 г.), нар (1878 г.) поставили началото на научната фармация. Обработката на веществата чрез утвърдени химични методи, активните вещества и на други лечебни растения били „разкрити” (открити били танините, сапонидите, етеричните масла, витамините, някои хормони и др.).

В края на 19 и началото на 20 век започнала да се „прокрадва” опасността от цялостното  елиминиране на лечебните растения като елемент от терапията на поциентите. Много автори са писали, че лекарствата, получени от билки имали много недостатъци, дължащи се на разрушителното действие на ензимите, които причинявали фундаментални промени по време на процесите на сушенето на лечебните растения.

През 19-ти век терапиите с алкалоиди и гликозиди, изолирани в чист вид, все по-често започнали да бъдат измествани от лекарствата, от които те по принцип биват изолирани. Въпреки това, бързо било установено, че действието на чистите алкалоиди е по-бързо от това на алкалоидните лекарства, но пък то е дълготрайно.

В наши дни, почти всички фармакопеи, наред с всички изброени древни източници описват подробно растителните лекарства и суровините за тяхната направа. Някои страни (например Обединеното кралство, Русия и Германия) са създали и отделни билкови фармакопеи. Освен че са много полезни, ценните писмени източници, разказващи за лечебните растения, те предлегат методи за самолечение, което може да се прилага самостоятелно или по препоръка на лекар или фармацевт. Това прави и древните, и съвременните източници релевантни за провеждането на проучвания, касаещи употребата на лечебните растения.