Опити на Павлов с кучета, проведени след наводнението в Санкт Петербург през 1922 година

От 1922г.

Преди 1917 година в Русия съвсем малко жени стават учени, но комунистическото правителство поощрява жените за научна работа и в лабораторията на руския физиолог Иван Павлов има доста жени. Една от тях е Рита Райт-Ковальова, талантлива писателка и преводачка с интереси в областта на психологията. Райт-Ковальова описва обкръжаващата Павлов атмосфера на „извисено и чисто научно мислене” и си припомня, че подобно на другите му сътрудници, се е научила да мисли много по-точно, докато се е подготвяла точно какво ще докладва, когато взискателният шеф дойде да провери как вървят експериментите. През 20-те години на 20 век

Райт-Коваьова е привърженичка на болшевишкото правителство и е изненадана, че Павлов постоянно го критикува. Но когато той се завръща от посещение във Франция в края на 20 години, тя го чува да казва нещо, което е знак за слаба промяна в отношението му към властта. Павлов й разказва, че е смаян от мизерното научно оборудване на френските си колеги. След кратка пауза той казва: „Да, трябва да отдадем дължимото на нашите варвари – те знаят цената на науката”.

Произшествията често се окозват важни в науката и Рита Райт-Ковальова става свидетел на такова важно премеждие, което тласва изследванията на Павлов в нова насока. През 1922 година река Нева излиза от бреговете си. Водата залива мостове и улици, събаря телефонните стълбове, трамвайните релси са под вода, електричеството в града спира. Една от лабораториите на Павлов се намира точно през улицата на брега на Нева и Райт-Ковалова с другите сътрудници разбират, че затворените в клетките си, кучетата в лабораторията ще се удавят. Няколко сътрудници се втурват към лабораторията и откриват кучетата да се борят за живота си , като плуват в най-горната част на клетките си, които са пълни с почти до тавана с надигащата се вода. Вратичките на клетките вече са потопени и за да спасят кучетата, хората трябва да ги сграбчат и да ги измъкнат изпод водата. Човек би си казал, че ужасените животни ще си „помислят”, че хората се опитват да ги удавят и ще се съпротивяват с пълни сили. Повечето кучета са спасени и преместени на сигурно място на горния етаж на лабораторията. Водата се отдръпва, лабораторията е почистена и експериментите продължават.

Кучето на Райт-Ковалова бързо се оправя и се „връща на работа”. Но това не е така с кучетата на други двама сътрудници, Алексей Сперански и Виктор Рикман. Стабилните условни рефлекси на техните кучета са се променили или са се загубили. След около 2 седмици Павлов и асистентите ме се убеждават, че странното поведение на тези кучета е последица от преживяното по време на наводнението. Те поставят „решаващ опит”, за да проверят това. Привързват кучето на Сперански към станока и правят в лабораторията малко наводнение с пожарния маркуч. „Трудно е да се опише какво се случи с горкото кученце – си спомня по-късно Райт-Ковалова. – То се мяташе, подскачаше и се опитваше да се откъсне от станока. А после не искаше да яде, не показваше никакви рефлекси, с една дума, беше се „прекършило”.

Това откритие дава началото на лабораторните изследвания върху ”експерименталните неврози”. Защо някои кучета се възстановяват след наводнението, докато други са трайно засегнати? Какви са нервните процеси, довели до такова „нервно заболяване”? Подобни експериментални наблюдения приложими ли са при хора и при лечението на душевни болести. Павлов и колегите му работят през годините след наводнението в Ленинград , а самият Павлов започва редовно да посещава психиатрични клиники и дори да диагностицира пациентите си.   

Статията е част от историята на:

• История на Иван Петрович Павлов