Девилс Пънчбоул: американски концлагер, в който намират смъртта си 20 000 освободени роби

От 1865г. до 1866г.

Когато чуете думите концентрационен лагер, вероятно се сещате за Втората световна война и Аушвиц или за руските Гулаг. Но историята пази още ужасяващи и грозни факти, някои от които са забравени, други игнорирани или умишлено прикрити под захаросаната коричка на съвремието. Съществуването на американския лагер Девилс Пънчбоул (Devil’s Punchbowl – Дяволската купа за пунш) по време и след Гражданската война (втората половина на XIX в.) е една от тези позабравени и покрити с дебел слой прах истории. Този лагер в дълбокия Юг на САЩ е отговорен за смъртта на хиляди роби, много преди хората да започнат да асоциират подобни структури и учреждения с нацистите.

Само за една година около 20 000 освободени роби умират в Начез, Мисисипи, САЩ. Всичко започва след края на Гражданската война, когато хиляди бивши роби от южните плантации се насочват на север с надеждата да достигнат лелеяната свобода; но озлобените войници, които не могат да приемат, че хора, доскоро смятани за вещи, вече са свободни, имат други планове.

Населението на едно мъничко градче изведнъж, в рамките само на една нощ, се увеличава 12 пъти – от 10 000 на 120 000. Тъй като не може да се справи с подобна цифра нови жители, градската управа се обръща към войските на Съюза, за да решат проблема. Е, решението е грозно и потъпква всички човешки права, в които се кълне съвременното американско общество.

Освободени роби, пленени в лагера Девилс Пънчбоул

Името на лагера никак не е случайно – Дяволската купа за пунш – тъй като става въпрос за дълбоко и тясно дере, преградено от високи отвесни скали, по чиито ръбове дървета препречват пътя на светлината. Един естествен затвор, създаден от природата и дооформен от човека с допълнително изградени бетонни скали. Днес тучната зеленина, близо до река Мисисипи, която минава покрай Начез, прикрива зверствата, случили се под дулата на пушките на войниците от Съюзническата армия. Те залавят и затварят освободените роби при условия, по-лоши от онези, които досега се е налагало да търпят в плантациите.

Под мъчителната жега и влажност на Юга мъжете от афроамерикаснки произход полагали тежък физически труд, разчиствайки гъсталака, докато жените и децата (негодни за ползотворна работа) били оставени без храна и вода зад бетонните стени да умрат от глад. Но варварското отношение към хората не приключвало със смъртта им. Войниците не позволявали изнасянето на телата извън стените на лагера и труповете били оставяни там на разложение. Братята им по съдба получавали лопати и заповяд да заравят другарите си там, където са паднали.

Тежките нехигиенични условия, огромното количество хора, наблъскани зад стените на концентарционния лагер, работата буквално до смърт и множащите се трупове, довеждат до разпространяването на инфекции и тежки заболявания. След края на Гражданската война болестите убиват 1 милион роби – непосредствен резултат от освобождаването им.

Мъже, жени, деца в лагера

Шарката е едно от инфекциозните заболявания, което се среща най-често в лагера и от 20 000 жертви поне 3 000 умират от нея. „Свободните” роби молели да ги пуснат от Девилс Пънчбоул, като дори обещавали да се върнат обратно в плантациите, само да не остават в лагера на смъртта.

Оскъдната информация за тези следвоенни лагери не позволява по-задълбочен анализ, но съществуват сведения, че много чернокожи предпочитали новата форма на свобода, пред жестокостите, с които се сблъсквали всеки ден в плантациите. Критиците все още водят диспути относно броя на загиналите в Начез – те твърдят, че само 1 000 са намерилите смъртта си там. Истината е, че тъй като пазачите и управата на лагера не са водили методически записи за мъртвите, техният брой не може да бъде потвърден със сигурност. Но това не омаловажава значението на събитието, нито поставя под въпрос съществуването на лагера и случилото се в него. То ще си остане черно петно в американската история.

С приключването на Гражданската война и по време на течащите фази на масово освобождаване на роби, току-що помирисалите свободата чернокожи не намират своето място в обществото. Поради тази причина законно освободените и „бегълците” били залавяни и задържани в „концентрационни лагери” – наречени така, защото като „стока” войниците на Съюза ги смятали за „контрабанда” и нямали никакви угризения, че продължават да поддържат робството за собствена изгода. В района на Начез имало 3 такива лагера.

Още една снимка, запечатала събитията

Историческото описание на Девилс Пънчбоул се подкрепя от откъслечните и почти превърнали се в легенди истории на местните, които разказват, че понякога при силни дъждове и наводнения придошлите води носят човешки скелети.

Днес из дерето, където някога намират смъртта си човешки същества, изпълнени с надеждата, че ще живеят в един нов и по-справедлив свят като свободни хора, растат диви праскови. Но въпреки опитите за фалшифициране и потулване на събитията, колективната памет все още ги помни и предава от поколение на поколение. Местните американци помнят, че през XIX в., независимо дали случайно или по правителствена заповед, хиляди хора са задържани в плен при нечовешки условия и принудени да изживеят първите и последни мигове на т. нар. си свобода в глад и тежък физически туд. А свободата е основно човешко право и днес се определя като крайъгълен камък на американския народ.

Каквато и да е цялата истина за лагера Девилс Пънчбоул, тя е доказателство, че често историческите книги не са достатъчно честни или задълбочени и избягват да споменават някои подробности, като мизерните нехуманни условия в този лагер. Или дори, че близо 100 години преди събитията от Втората световна война в американския Юг е същесвтувало място, сравнимо с Аушвиц, Дахау или Гулаг. Истината е, че робството, принудителният труд и убиването на хора, смятани за стока, продължава дълго след края на Гражданската война.

Но историята помни. Помнете и вие, за да не повтаряме нейните грешки.

по статията работи: Величка Мартинова