Емблематични лекарства от 30-те и 40-те години на 20 век, спасили живота на милиони пациенти по света

От 1930г.

В началото на 30-те години на 20 век в САЩ около 100 000 души губят живота си вследствие на пневмония, освен това - годишно инфекциозното заболяване взема повече жертви от всяка друга заразна болест. Около половината пациенти, заболели от менингит така и не се възстановяват, а през това десетилетие 2000 родилки губят живота си от следродилна треска.

Едно десетилетие по-късно смъртността вследствие на някои сериозни бактериални инфекции сред населението на САЩ намалява драстично. Голяма част от заслугата за този забележителен обрат човечеството (живяло през 40-те години на 20 век) дължи на двама немски химици и патолог, които синтезират и провеждат клинично изпитване на цяла нова лекарствена група - тази на сулфонамидите.

Определено не може да се твърди, че съединенията от сулфа групата са първите по рода си вещества, с които хората лекуват инфекциозните заболявания. Напротив, в началото на 20 век с тези медикаменти лекарите са третират (с различен успех) упорити уринарни инфекции.

Важен обрат в ситуацията настъпва през 1909 година, когато уважаваният германски медицински изследовател Пол Ерлих обявява откритието на специфично органично арсеново съединение – "arsphenamine" (станало известно и като съединение 606). То се оказва ефективно срещу действието на трипанозомите, които причиняват сифилис. Пуснат в продажба от немската компания "Hoechst" под търговската марка "Салварзан", "магическият куршум" на Ерлих се насочва към медицинската практика. По-късно друг химически терапевтичен продукт, наречен "Atabrine" се оказва полезен при лечението на малария.

През 1927 г. гигантският германски химически картел "I.G. Farben Industrie" решава да изследва медицинските свойства на различни багрила, които произвежда и развива. С този проект се заема именитият бактериолог и патолог Герхард Домак. След активната си служба в немската армия по време на Първата световна война, ученият завършва магистърската си степен в „Университета в Кил” през 1921 г. Той изучава патология в два немски университета, преди да се присъедини към структурата на "Farben". Според учения някои от тези багрила биха могли да се свържат с протеините в определени бактерии, инхибирайки дейността им, а това води до тяхното унищожение.

През 1932 година още двама химици, работещи за "Farben" (Фриц Майтш и Йозеф Клерер) съумяват да синтезират нов вид оранжево-червено багрило, наречено сулфамидокризодин (sulfamidochrysoidine). Малко преди това откритие Фриц Майтш изиграва и ключова роля в създаването на първото лекарство против малария – "Atabrine". При тестването на новия продукт върху лабораторни плъхове и зайци, инфектирани със стрептококи, Домак констатира, че той има силно изразено антибактериално действие, но то не е токсично за животните. Ученият го наименува като "Streptozan" ("Стрептозан"), но скоро след това променя името му на "Prontosil" ("Пронтозил").

За съжаление няма категорични данни, описващи кога точно лекарството "Prontosil" за първи път е използвано от пациенти. Научен доклад, изготвен през 1933 година в Дюселдорф сочи, че в акт на отчаяние немски медик прилага две дози от лекарството на 10-месечно момченце, което е на път да загине от стафилококова септицемия. Бебето се справя неочаквано бързо с инфекцията след терапията си. Други източници сочат, че самият Домак третира дъщеря си с новото лекарство, когато детето заболява от тежка стрептококова инфекциявследствие на обождане на заразен предмет. Без значение кога и от кого за пръв път е използвано лекарството, клиничните тестове са категорични – то действа с огромен успех.

Странно, но Герхард Домак не бърза да публикува веднага своите забележителни лабораторни резултати. Той изготвя своя епохален научен труд през февруари 1935 година, малко след като "Farben" получава патент върху продукта, който привлича вниманието на цяла Европа. Герхард Домак заслужено е удостоен с Нобелова награда за физиология или медицина през 1939 г., но нацисткото правителство (в противоречие с мнението на Нобеловия комитет) отказва да му позволи да я приеме. В крайна сметка, той получава медал от комитета след Втората световна война през 1947 г. По-късно ученият се занимава с методите за лечение на туберкулоза и рак преди да почине през 1964 г. (на възраст от 68 години).

Френски изследователски екип, част от структурата на "Института Пастьор" в Париж, е поразен от два необичайни аспекта от действието на "Prontosil". Първо, той е активен в ин-виво среда, но не и при ин-витро условия. От друга страна, пациентите, лекувани с веществото не са способни да го "изхвърлят" от организма си. Вместо това, те отделят по-проста сулфонамидна молекула, която представлява около половината от тази на багрилото. Френските учени стигат до извода, че "Пронтозилът" "разцепва" молекулата си в областта на двойната азот-азотна връзка при приема от пациентите. Лабораторни експерименти пък показват, че сулфаниламидът е също толкова медицински активен, както самият "Prontosil". Предимството от него е, че той не убива нахлуващите бактерии, а действа чрез потискане на размножаването им. По този начин естествената защитна система на организма би могла да "поеме отговорност".

Действието на сулфаниламида за пръв път е изследвано от австрийския химик Пол Глемо, който съумява да го синтезира и характеризира, защитавайки блестящо докторската си дисертация през 1908 г. Въпреки всичко, веществото е използвано най-вече като багрило, а неговите мощни лечебни свойства остават непризнати. Патентът върху него отдавна е изтекъл. По този начин, всеки е свободен да го извлече в лабораторни условия и да го използва. Нещо повече, производсвото на сулфонамида е значително по-евтино от това на медикамента "Пронтозил".

През 1936 година лекарите в Англия постигат изключително добри резултати в терапията с лекарството на Домак, предназначено да се бори с менингит и следродилна треска. Тестовете на новия медикамент в САЩ започват да текат през същата година - първоначално в болница "Johns Hopkins Hospital" в Балтимор, а след това в болница "Western Pennsylvania Hospital" в Питсбърг. Изследванията показват, че лекарството действа активно и срещу различни стрептококови инфекции и пневмония. Действието на "Prontosil" в САЩ започва да се радва на широка гласност в края на 1936 г., когато веществото е използвано при терапията на сина на президента Франклин Делано Рузвелт - Франклин младши, който е тежко болен от стрептококова инфекция.

Скоро след това фармацевтичните компании в цяла Европа и САЩ се опитват да разработят подобрени "версии" на сулфонамидите. В края на 40-те години на 20 век вече съществуват над 5000 такива съединения. За съжаление само шепа от тях имат стойност от медицинска гледна точка. Сред тях е сулфапиридинът, използван срещу пневмония (с това вещество е лекуван Уинстън Чърчил, когато той се разболява от пневмония по време на Втората световна война). Сулфатиазолът е използван едновременно срещу пневмония и стафилококи, сулфадиазинът се използва срещу пневмококови, стрептококови и стафилококови бактерии, а сурфагуанадинът - срещу дизентерия.

Употребата на сулфонамидите започва да се популяризира много бързо. Производството и продажбата на този вид антибиотици в Съединените щати през 1937 година възлиза на около 350 000 долара, а до 1940 година - на два пъти повече. До 1942 г. печалбите възлизат на около 10 милиона долара.

За съжаление, скоро след този триумф, широкото търсене на лекарствения продукт ще се окаже причина за огромна трагедия. Фактът, че много хора предпочитат течната форма на лекарствения продукт, в сравнение с таблетките или инжекциите. През 1937 година малката фармацевтична компания „S. E. Massengill Co.” в Бристол създава своя т.нар. сулфонамиден "еликсир". По неясни причини компанията използва като разтворител на медикамента – съединението диетилен гликол. Фирмата не прави никакви тестове на своя "еликсир" в производствените си заводи. По-късно става ясно, че диетилен гликолът е изключително токсичен. Новините за първите смъртни случаи не закъсняват и започват от Тълса, а след това обхващат южните щати и Средния Запад. Общо 108 души губят живота си вследствие на бъбречна или чернодробна недостатъчност. Последната жертва, която „взема” еликсира е химикът, изготвил формулата на медикамента (той слага край на живота си).

След тази трагедия законът за храните и лекарствата на САЩ санкционира компанията, а правителството конфискува смъртоносната смес на „Massengill”, защото съдържанието на етикетите им е подвеждащо. Записано е, че основният разтворител в еликсира, е етиловият алкохол. По правило американската администрация по храните и лекарствата, а и едноименният закон изискват наличието на описание на съставките на лекарствата (но изискване те да бъдат тествани за безопасност няма). Така компанията е глобена с 16 800 долара за заблуждаване на потребителите.

Появата на смърнотносния продукт предизвиква институциите в САЩ, които задействат мерките си за контрол през 1938 година. По-късно през 1906 година законът е преработен, а според новия текст производителите трябва задължително да тестват безопасността на всяко ново лекарство, а получените резултати трябва да се докладват на Администрацията по храните и лекарствата.

В периода на Втората световна война, американските войски поддържат запаси от сулфонамидни лекарствени таблетки, които да се приемат от ранените войници. Употребата на лекарствата при борбата с дизентерия позволяват на американските военни сили да се справят със заболяването, което причинява сериозни затруднения на японската армия по време на боевете в Южния Пасифик.

До края на войната сулфонамидите до голяма степен биват засенчени от пеницилина, а по-късно - и от другите антибиотици. В този факт определено има резон -  действието на сулфонамите има сериозни недостатъци. Заради типично ниската им разтворимост, те биха могли да се натрупват в бъбреците и да ги увредят, а бактериите (които сулфонамидите би трябвало да унищожават) са склонни бързо да изградят резистентност към медикамента, което го прави неефективен.

Сулфонамидите все още имат определена роля в съвременната медицина, макар тя да е сравнително малка. Тези лекарства все още намират приложение при лечението на инфекции на пикочните пътища, вагинални и очни инфекции, медикаменти, предназначени за целите на ветеринарната медицина.

Ако трябва да обобщим написаното до тук, то ще кажем, че десетина години след въвеждането им, сулфонамидите спасяват живота на десетки хиляди пациенти и поставят началото на нова ера в медицината.

По статията работи: Виктория Милова