Закони за условния рефлекс на Иван Павлов

От 1835г. до 27.2.1936г.

Иван Петрович Павлов е учен, който определено не си избра лесен професионален път, но той никога не се поддава на отчаяние. Изследванията му на условния рефлекс са едно от най-големите открития в медицината и физиологията. Дългогодишните му проучвания в тази област (над 10 години от дейността му), постигнати често с големи лични лишения, са оценени високо от научната общност. През 1904 година той става първия руснак, на който е присъдена Нобелова награда. 

Ученият Уилям Бомонт, от когото Павлов е вдъхновен, назначава на работа при себе си Алексис Сейнт Мартин, страдащ от стомашна фистула, само и само да провери по-системно непознатия процес на храносмилането.

По този начин находчивият хирург от американската армия успява да събере стомашен сок в чисто състояние, в който разпознава наличието на свободна солна киселина и на друго вещество, което през 1835 година Теодор Шван идентифицира като пепсин. Бомонт е наблюдава произвежданите стомашни сокове, когато са стимулирани от храните върху стената на стомаха.

Механичното дразнене на тази стена предизвиквало само незначително секретиране. Това се отнася за вегетативен нервен процес, протичащ в самата стомашна стена. По-късно Клод Бернар успява да потвърди това явление, ползвайки експериментална фистула на куче, като доказма освен това, че преди стичането на хранителната каша в стомаха там вече се изработвала течност, приличаща на стомашен сок.

При този случай изходният продукт на рефлекса се намира във вкусовите нерви на устната кухина, което налаго намесата на по-висшите нервни центрове. Извършва се координация на функциите, тъй като по време на престоя на храните в устата стомахът е "предизвестен" да се подготви за старателно приемане.

Преразгледал впоследствие тези опити, Павлов забелязва, че стомашният сок, както и слюнката се образуват без пряката намеса на хранителен дразнител; достатъчно е животните да усетят, че скоро ще се хранят, или да им се посочи храната, или само да доловят миризмата й, за да се събуди физиологичната им възприемчивост. Значи съществува определена психична възбуда, която се изразявала в същите секреторни ефекти.

И така схващането за рефлекса се свързва с неясните зони на психична дейност. Следователно може да се направи заключение, че стомахът на гладно животно не съдържа стомашен сок, а неговото изработване се предизвиква от храните в периодичен ритъм. То зависело от психичната намеса чрез възбуда на секреторните нерви, също от химично и физично влияние чрез възбуда на стомашната стена.

Руският лекар изнамира любопитни средства, за да изясни тези явления, които обаче се нарушават, ако опитните животни страдат от болезнени наранявания или от мозъчни смущения, дори притъпени от анестезия. Фистулата също не дава възможност за напълно задоволително наблюдение. Затова Павлов се осмелява да прибегне до хирургични методи, отделяйки малък изолиран стомах, свързан със стената на големия стомах и лесно изследван отвън, като запазва кръвоносните и нервните връзки с голямата стомашна празнина.

Така той открива неочаквани факти, които изискват методично проучване на ръководещите ги обстоятелства. Изработването на стомашните сокове понякога е предизвикано от събития, които навикът свързвал с храненето. Например, ако опитно животно е чуе позвъняване пет минути преди поднасяне на храна, същият звуков дразнител придобива способност да задвижи храносмилателния механизъм, без да последва поглъщане на храна.

Павлов многократно повтаря опита и винаги слюнката изтичала от муцуната, стомахът откликвал на желанието да храносмила, пет минути след позвъняването. Въпреки, че звукът не може да има нещо общо с храносмилателните процеси, е достатъчен, за да активира дейността, с която е свързан в продължение на известно време. Така той, повтарян много пъти заедно с естественият дразнител, придобива симулиращо действие.

У животните, които не са подлагани на подобна асоциация, позвъняването не предизвиква секреторни ефекти. Павлов назовава изненадващото явление придобит рефлекс, за да го отличи от естествените или вродените рефлекси. По-късно, вземайки под внимание, че той нарича това условен рефлекс.

Резултатите обаче не задоволяват любопитството му, нито пък отговорят на всичките му търсения. Изследователят провежда опит, наречен „мнимо хранене“. Разрязва хранопровода на куче и отвежда отворите навън, прекъсвайки по този начин пътя към стомаха. След това отваря стомашна фистула и подлага кучето на глад за петнадесет часа. Остава само да излъже животното с мнимо хранене, поднасяйки му месо, отделяйки слюнка, като го поглъщало.

Погълнатите парчета се отклоняват едновременно със слюнката през храносмилателния отвор. Независимо от това, всичко се извършва сякаш храната достига до необходимото предназначение. Пет-шест минути след сдъвкването стомашният сок изобилно се излива през стомашната фистула. Това секретиране трае 3 часа, макар, че храненето е кратко. Павлов не е удовлетворен, а само поощрен да продължи. Струвало му се, че причината за доказания рефлекс не е в процесите на сдъвкването и поглъщането, понеже ако животното дъвче и поглъща нехранителни вещества, стомахът отказва да секретира.

А в противния случай, дори храните да не били добре сдъвкани, се изработват секреции. Вкусът също не оправдава задействането на храносмилателния механизъм, като се имало пред вид, че многобройни възбуди на вкусовите нерви посредством кисели, солени и горчиви вещества, предизвикващи отделяне на обилна слюнка, не се придружават с някаква дейност на стомашните жлези. Станало ясно, че изхранването е най-главното за всяко животно. Актът на храненето е предшестван от глад и се свързвал с удоволствието, така че яденето трябвало да бъде желано. Достатъчно е само да се събудят сетивата на животното – било зрение, било обоняние, за да се разгърне целият храносмилателен процес, само са 5 минути.

Секреторните рефлекси, активирани чрез мнимото хранене, са условни, идентични на онези, които се наблюдавали при слюноотделянето.

В процеса на обособяването на основните закони за условния рефлекс на Павлов се достига и до друга важна връзка. Тези рефлекси се локализират в кората на главния мозък, тъй като след отстраняване на сивия слой кучетата нямали повече възможност да ги придобият, макар че запазват вродените си рефлекси. Той осъзнава, че подобни рефлекси съставляват своеобразна втора физиология, изградена от способности, придобити в течение на живота, и че те са по-нетрайни от вродените. Но се изясняват и стават по-стабилни чрез повторението, а отслабват и се разрушават, ако не се повтарят. Възпроизвеждани от различни поколения, те стават вродени. Ако факторът околна среда, който ги поражда, изчезне, или се промени, условните рефлекси се изменят или не се образуват.

Хармонията на организма зависи в основата си от равновесието между факторите на възбуждане и задържане. Трудовете на Павлов придобиват все по-голяма известност, влияейки върху почти всички клонове на познанието. Доказано е, че безброй фактори, предизвикващи условните рефлекси, спомагат да се променят физиологичните реакции на всяко живо същество; че вродените и първични реакции можат да се възпроизвеждани под влияние на околната среда.

Павлов обогатил схващането за рефлекса, валиден за всички мозъчни връзки. Механизмът на цялата мозъчна дейност е рефлекторен механизъм, така както е предполагал Сеченов.

Статията е част от историята на:

• История на Иван Петрович Павлов