Клетъчна теория и схващане за зараждане на болестите според Рудолф Вирхов

Във времето, в което е живял Рудолф Вирхов историята на медицината бележи осъществяването и потвърждаването на валидността на множество идеи. Всяка новост се ражда с незабавното нетърпение да се утвърди, а старите схващания, все още валидни, не притежават нови доводи за правотата си, за да могат да съществуват  в услуга на науката , която е строга, точна и доказателствена.

В Дефт А. ван Льовенхук е изобретил микроскопа, предлагайки нова вълна от изследователски труд. Макар и в ранен период и без подкрепата на постоянно действащи методи, микроскопът е дал възможност на Шлайден и Шван да открият растителната и животинската клетка, основа на клетъчната теория, която ще заеме челно място в основата на клетъчната доктрина, в новата ориентация на патологията.

Ебренбругер е потвърдил постулата на Харви "Omne vivum est a vivo", като е сразил окончателно хипотезата за спонтанното зараждане. Изобретяването на микроскопа също така дава възможност клетките да бъдат видими, а цялата доктрина за съществуването им е формулирана през 1839 година от Шван. Новото схващане за жизнените процеси, които се ограничават в клетъчните явления, развенчавайки остарелите и винаги почитани теории, че болестта съответства на смущение в телесните течности, означава трус в патологията.

Рокитански е един от приемниците на стария клон на хуморалистите. Той смята, че "локализираните органични заболявания вероятно произхождат от предварителна обща кръвна картина, състояща се в окислителното изменение на фибрина и албумина". Отстъпва по отношение съществуването на клетките, тъй като микроскопът го показва, но не допуска те да имат някакъв смисъл: за него главните процеси протичат в кръвта.

Когато Рудолф Вирхов постига научната си степен, клетъчната теория вече се е наложила дори над неподатливите. Но хипотезите върху генезиса на клетката се петнят още с остатъците от хуморалистичната теория, тъй като се предполага, че тя е породена от примитивен "жив кълн", образуван чрез кристализация около първия появил се елемент - ядрото.

През 1855 година в третия том от своите "Архиви" Вирхов отхвърля без колебание схващането за кълна, смятайки за историческа глупост претенциозната роля на магмата и на лимфната течност в клетъчното зараждане, и обявява своя знаменит закон: "omnis' cellula a cellula" ("всяка клетка произхожда от друга клетка").

Клетъчната теория на Вирхов е уточнена по-добре през 1858 година, когато той набелязва своята схема: клетката произлиза винаги от друга клетка; тя е самостоятелна жива единица; клетките могат да бъдат и болестни единици; клетките образуват един специфичен "вид социален ред", от който различните елементи са зависими, и при който всеки изпълнява определена роля; болестта може да бъде смятана за гражданска война, провеждана в организма, който е заплашен от нашественик, като "клетката е лекарят, а кръвта е аптекарят".

Според някои тази аналогия е породена от политическите убеждения на Вирхов, други обаче напомнят тяхната близост до онова,  което Аристотел със своята интуиция е писал за органичния живот: "Животинският организъм поразително прилича на добре управлявана общност. След като веднъж е установен ред вътре в общността, отпада необходимостта от монарх, който да ръководи поотделно различните задачи. Всеки индивид изпълнява тези, които са му присъщи".

Това са предпоставките, но коя е истинската природа на болестта, върху която би трябвало да се изгради патологията? Какво е нейното отражение в клетката като индивид, а в тъканта като общност? Именно на тези въпроси, касаещи естеството на зараждането на болестите отговаря Рудолф Вирхов. Ако се отхвърли теорията, основана на четирите телесни течности, господствала в медицината, необходимо е тя да се замести с друга обосновка.

Вирхов, изоставя критериите на диатезите и дискриазиите и посочва, че физиологичният живот е резултат от правилното функциониране на клетките, прави логичен извод, че изменението в тях причинява заболяването. Следователно той начертава за патологията нов път, който ако не осветли всички проблеми, без да избегне клопките на обобщенията, й гарантира много по-силна основа, отколкото до тогава.

Клетките на заболелите тъкани се разполагат по начин, различен от нормалния, и се израждат. Местонахождението на болестите трябва да бъде потърсено в клетката, а продуктите от обмяната на веществата и болестните явления не са нищо друго, освен прояви на клетъчната реакция.

Това схващане за зараждането на болестите според Вирхов носи името "онтологично", е подобно на разгледано в неговото произведение "Клетъчна патология". В последствие той се утвърждава в медицината, наред с произведенията по анатомия на Везалий, с тези по физиология на Харви и бактериологичните трудове на Пастьор.

Статията е част от историята на:

• История на Рудолф Вирхов