Защо Албания излиза от Втората световна война с повече евреи, отколкото при започването й

От 1938г. до 1945г.

Албания е една от малкото страни в Европа, която не само не е допуснала избиването на своите еврейски граждани, но и е предоставила убежище на хиляди евреи от съседните държави. Каква е историята на този героизъм и какво го е мотивирало?

1938 година - около 200 евреи живеят в Албания

През 1938 г. има около 200 евреи в Албания, което е малка част от цялото албанско население от 800 000 души, повечето от които мюсюлмани. Албания е засегната и участва във Втората световна война от самото начало на конфликта. През 1939 г. Италия нахлува в Албания и я превръща в протекторат. Италианците се опитват да установят расови закони, но не изискват от евреите да носят значки за разпознаване, нито им забраняват да празнуват еврейските празници. През 1941 г. Косово е присъединено към територията на Велика Албания, а Германия настоява италианците да изпратят около 500 евреи от региона. Италианците отказват, но в крайна сметка се налага да предадат затворници, сред които и шестдесет евреи, които били убити. Еврейските бежанци от други части на Балканите, които са стигнали до Прищина, са транспортирани до по-вътрешните райони на Албания, където са настанени в лагер в Кавае - около 200 човека. Условията там били лоши, но затворниците можели да напуснат лагера през деня. Около сто мъже евреи от Прищина, към които по-късно се присъединяват семействата им, са отведени в Берат. В Берат мнозина били подпомогнати и защитени от местни албанци. По-малък брой еврейски бежанци имало и в други населени места, включително столицата Тирана. В крайна сметка много от тези евреи са предадени на нацистите и четиристотин са изпратени в Берген-Белзен.

Под немско управление след падането на Мусолини

През 1943 г. след падането на Мусолини, Албания преминава в ръцете на немците, които се опитват да арестуват и депортират всички евреи. Немците изискват списък на евреите, но албанските власти отказват. Когато немците се опитват да арестуват евреите във Влора, партизани осуетяват операцията, като демонстрират, че те контролират околните земи. Навсякъде другаде опитът на немците да открият евреи се проваля от отказа за сътрудничество от страна на албанските власти.

Историите на спасителите и на спасените

Една от спасителките Лиме Бала описва в Яд ва-Шем – израелския мемориал за Холокоста, как албанците крият своите еврейски подопечни пред погледа на всички:
"Бяхме много бедни – дори нямахме маса за хранене; но никога не им позволихме да плащат за храна или подслон. Ходех в гората за дърва и да нося вода. Отглеждахме зеленчуци в градината ни, затова имахме достатъчно храна. Евреите прекараха в нашето село петнадесет месеца. Бяхме ги облекли като земеделци – като нас. Дори местната полиция знаеше, че селяните крият евреи."

Али Шекер Пашкай си спомня историята на своя баща, който рискува живота си, за да защити евреите, които приютява:
"Доведоха баща ми в селото и го изправиха до една стена, за да извлекат информация къде се крият евреите. Четири пъти опираха пистолет в главата му. Те заплашиха, че ще изгорят селото, ако баща ми не си признае. Баща ми издържа и накрая те си тръгнаха."

„Баща ми каза, че германците ще трябва да убият семейството му, преди той да им позволи да убият нашите еврейски гости“, според Бесим и Айше Кадиу.

„Германците управляваха (в Албания) и на всяко дърво, на всеки електрически стълб виждахме да висят партизани – много от тях бяха обесени, за да плашат хората и да не крият партизани и евреи“, спомня си Арон Аладжем, който бил спасен заедно със семейството си от албанци, които рискували живота си и отворили домовете си за евреи.
Арон Аладжем е на десет години през 1943 г., когато той и родителите му Нисим и Сара Аладжем бягат от България в Албания. Те били заловени от петима албански полицаи, които работели с окупационните сили. Но вместо да предадат семейството на окупационните власти, албанските полицаи предали ужасените евреи на местни албанци, които ги приютяват.

Весел и Фатима Весели и тримата им сина Хамид, Рефик и Джемал разказват тяхната история. Преди войната в семейството работят поне двама евреи, и двамата бежанци от Югославия. Джоузеф Бен Джоузеф работел за Хамид в неговия магазин за дрехи, а Моше Мандил работил за Рефик в неговото фотографско студио. „С идването на германската окупация през 1943 г. и двете еврейски семейства бяха преместени в нашия семеен дом в Круе“, спомнят си по-късно Хамид и Джемал Весели.

"Облякохме ги като селяни. Два дни по-късно транспортирахме децата до Круе. През деня скрихме възрастните в една пещера в планината близо до нашето село. Децата играеха с други деца в селото. Целият квартал знаеше, че приютяваме евреи. Имаше и други еврейски семейства, които също бяха приютени. Един ден германците претърсвали къща на къща в търсене на изгубен пистолет. Те никога не го намериха и екзекутираха войника, който го загуби."
Семейство Весели приютяват двете еврейски семейства девет месеца, до края на войната. Те поддържат връзка със семейство Мандил, което по-късно се премества в Израел.

Подобно на много албанци, семейство Весели обясняват действията си от гледна точка на строгия кодекс на честта на Албания за предоставяне на гостоприемство на нуждаещите се. „Четири пъти ние, албанците, отворихме вратите си“, отбелязват братята: „Първо за гърците по време на глада през Първата световна война, след това за италианските войници, блокирани в нашата страна след предаването им на съюзниците, след това за евреите по време на Германската окупация и най-скоро на албанските бежанци от Косово, бягащи от сърбите."

Години наред тази и други истории за героизма на албанците остават неразказани. През дългите години на комунистическата диктатура, много албанци намират за опасно да говорят за военновременните дейности на семействата си.

Първият Праведник на света от Албания

Рефик Весели e първият албанец, признат за Праведник на народите от Яд ва-Шем през 1987 г. Едно от децата, които той спасява, Гавра Мандил, израства в Израел и през 1987 г. отправя личен призив към тогавашния президент на Албания да позволи на Весели да дойде в Израел, за да присъства на церемонията. За изненада, президентът на Албания се съгласява и на Рефик и съпругата му било позволено да пътуват до Йерусалим за честта. През 2004 г., Яд ва-Шем призна и Хамид и Джемал Весели за Праведници на света.

Друго албанско семейство, готово да рискува живота си, за да спаси евреите, било семейство Ходжа, което приютило Арон Аладжем и родителите му, след като били арестувани от албанската полиция и предадени на симпатизиращите местни жители вместо на окупационните власти.

Нуро Ходжа бил мюсюлмански учител и религиозен човек. Въпреки факта, че наближаваше голям мюсюлмански празник, той затворил сладкарницата си в един от най-натоварените периоди от годината и преместил семейство Аладжем в дома си, освобождавайки една спалня за тяхно ползване. Най-големият син на Нуро, Сазан, по-късно си спомня какво е било това време: „Спомням си онези ужасни времена, когато нацистите се преместиха във Вльора (родния му град) и евреите се скриха. Бях на десет години."
„Баща ми приюти четири еврейски семейства. Всички бяха негови приятели. Спомням си думите на баща ми към тези, които прие: „Сега сме едно семейство. Няма да претърпите никакво зло. Синовете ми и аз ще ви защитаваме от опасност с цената на живота си.“ Скрихме семействата в подземни бункери, които се простираха от голямата ни къща. Имаше три поколения от разширените семейства на Илия Соломони и Мойси Негрин (две от еврейските семейства, които те криеха), включващи 12 души. Имаше и други, чиито имена не си спомням... Моята работа беше да нося храна на семействата в бункерите и да пазарувам неща от първа необходимост. Всички жители на Вльора бяха антифашисти и всички знаеха, че много семейства приютяват евреи."

>>> Димитър Пешев - спасителят на българските евреи

Беса - кодексът на кръвта и честта

По албанските традиции, колкото и да е жестока враждата, то изрично е забранено жените и децата да бъдат наранявани. "Когато албанците видели, че нацистите убиват жени и деца", обяснява проф. Елиезер Папо, историк от израелския университет Бен Гурион, "те били ужасени. Мъже да убиват други мъже е част от живота в Албания, но преследването на жени се смята за престъпление.“
Албанците се ръководят от древния кодекс на честта, наречен беса, който означава и „да спазваш обещание“ и който поставя гостите под закрилата на местната общност. Албанците крият своите еврейски съграждани и бежанци в своите домове, ферми и села. Те им предоставят фалшиви лични документи и ги обличат като земеделци. Те им помагат да пресичат границата с Гърция или да отидат при партизаните. Албанците рискуват живота си заради своята вяра в човешкото достойнство.

70% от албанското население участва в спасяването на евреите

Албания става единствената страна в Европа, която има повече евреи след Втората световна война, отколкото преди нея. През 1938 г. има около 200 евреи в Албания, а през 1945 г. - около 2000. Според Яд ва-Шем – израелския мемориал за Холокоста, около 70% от албанското население участва по някакъв начин в спасяването на евреите. За тази своя заслуга Албания получава признание от международната общност и от самите евреи, които запазват тесни връзки със своите спасители. Над 75 албанци са признати за Праведници на света - почетна титла за хора от нееврейски произход, които с риск за живота си са спасявали по време на Холокоста евреи от изтребление.

След падането на комунизма почти всички албански евреи емигрират. В джамия в историческия град Берат остава Давидова звезда: напомняне за времето, когато евреите са били добре дошли да се молят заедно със своите мюсюлмански съседи.

През 1999 г., по време на войната със Сърбия, Израел транспортира косовски албански бежанци в Израел и им осигурява медицински грижи, храна и настаняване. В един случай потомците на албанско семейство, което е приютило еврейско семейство по време на Холокоста, остават при потомците на същото това еврейско семейство.

Албания е пример за това, как една малка и бедна страна може да покаже голяма сила и милосърдие в трудни времена. Албанците ни учат, че няма невъзможни неща, когато става въпрос за защита на човешкия живот и достойнство. Те ни учат, че бесата е не само кодекс на честта, но и на любовта.