История на лоботомията

Лоботомията е хирургическа процедура, при която се прекъсват определени невронни връзки във фронталния лоб на мозъка. Тя е разработена с цел лечение на сериозни психични заболявания. Днес тя не се използва, макар че в основата на някои съвременни процедури може да се открие подобна връзка. Също така в дадени държави е спряна със закон, а в други като САЩ и в тези на Стария континент няма такава официална забрана, но не се практикува.

Как се появява лоботомията

В първоначалния си вид лоботомията е разработена в края на 19 и началото на 20 в. Тогава не са съществували терапии с лекарства, с които да се прилагат при психичните разстройства. По това време пациентите в тежка фаза били приемани в болници и приюти, които в повечето случаи се оказвали претъпкани. Тази ситуация кара специалистите да търсят други начини за решаване на проблема.
За начало на лоботомията се приема извършването на процедурата през 1891 г. от швейцарския психиатър Готлиб Буркхард, който изрязва част от мозъка на няколко души, страдащи от шизофрения. След намесата той заявява, че пациентите му са по-тихи.

Още в началото Буркхард дава да се разбере, че интевренцията не е лечение, а последна мярка за хора, които не се повлияват от други терапии. Научната общност тогава не приема идеята му.
Но през 1935 г. португалският невролог Егаш Мониш отново разработва хирургичната процедура заедно със своя колега Алмейда Лима, но я нарича левкотомия. Той е впечатлен от Готлиб Буркхард и възражда теорията му. Двамата португалци налагат процедурата, макар че няма солидни доказателства за нейната полза. В края на 1935 г. в лисабонска болница Мониш пробива дупки в черепа на пациент и инжектира чист алкохол във фронталния лоб с цел да унищожи нервите и тъканта.

Една година след тази процедура американският невролог Уолтър Фрийман и неврохирургът Джеймс Уотс повтарят операцията на родна земя, но я променят, като не прилагат алкохол, а използват хирургичен инструмент, за да не е толкова инвазивна, колкото тази на португалците. Така се появява префронталната лоботомия. По-късно Уотс прекъсва отношения с Фрийман, защото последният налага нехигиенични условия за извършване на процедурата и я опростява до опасни критерии. През 1945 г. Фрийман отново модифицира интервенцията, като разработва трансорбиталната лоботомия. При нея се прониква през очните кухини, извършва се бързо и без белези.

Противоречивата процедура

Макар и с недоказани ползи, лоботомията се превръща в популярно лечение през 30-те и 40-те години на миналия век. Вече в края на четвъртото десетилетие на 20 в. все повече специалисти са на мнение, че процедурата не е безопасна и причинява сериозни вреди.

Ползите от лоботомията са много променливи, което всъщност я прави толкова противоречива. Лекарите, които я прилагат, целят да намалят безпокойството, възбудата и излишните емоции при хората с психически разствойства. След процедурата някои пациенти дотолкова се подобряват, че биват изписани от лечебното заведение. Други се превръщат в апатични същества без емоции, неспособни да се концентрират и неангажирани. Трети стават кататонични (застиват в една поза и не говорят), а има случаи и на починали след лоботомията.

Лоботомията се прилага широко от края на 30-те години до началото на 50-те години на 20 в. Смята се, че в Европа и САЩ са направени 60 000 процедури през тези две десетилетия.

През 50-те години започват да стават известни случаи, при които са явни опасностите и страничните ефекти след интервенцията. Вниманието на обществеността и на лекарите е привлечено и от рекламирана като успешна и ефективна процедура тя се превръща в заклеймена и негативно оцветена. По това време започват да се появяват и първите антидепресанти и антипсихотици, което съвсем отслабва позициите на лоботомията, защото стават възможни терапиите на психичните заболявания без да се стига до мозъчна операция.