Работа на Иван Павлов до 1923 година

От 1923г.

Тъй като руската комунистическа държава продължава да „затрупва” Иван Павлов с пари, лабораторията му превключва на по-висока скорост. През 1923 година той пише до свой колега: „Работата ми се разгръща в широки мащаби. Имам много работници и дори не мога да приема всички, които искат да работят тук.” С разгърнатото модерно оборудване, големият щат сътрудници и неизчерпаемите парични средства Павлов изследва много аспекти от това, което бихме нарекли мислене и емоции при животните. Той използва друг термин, който смята за по-обективен и научен – „физиология на висшата нервна дейност”, с други думи – физиология на висшата нервна дейност”, с други думи – физиология на главния мозък.

Главните цели на руският физиолог си остават същите – научно да обясни всичко, което би направило едно куче във всякакви опитни условия, да разкрие как би направило едно куче във всякакви условия, да разкрие как работи мозъкът, че да породи мисли, чувства и постъпки, а после да използва това научно познание за благото на медицината и да разбере, а може би и да успее да промени поведението на човека.

Сред любопитните въпроси, които Иван Павлов проучва са и следните: как се съотнасят помежду си условните рефлекси на различни животни (например риби, мишки, кучета и шимпанзета)? Какво представляват при кучетата различните типове характери (или типове нервна система, както ги нарича Павлов)? Унаследяват ли се условните рефлекси и личностните особености? Например ако сме научили мишка да тича бързо през лабиринт, дали нейното потомство ще пробягва през същия лабиринт по-бързо от мишлетата на „необразована” майка?

За разлика от предишните години, сега много от колегите на Павлов са млади професори, които преподават в други институти. Те понякога развиват свои собствени идеи относно това как да се водят проучванията, което създава проблеми, защото Иван Павлов настоява сам да взима всички важни решения в лабораторията. Много от асистентите му подкрепят болшевишкото правителство и спорят с Павлов за политика. Той обаче винаги оценява сътрудниците си като учени и само като учени, и хвали постиженията и на най-отявлените комунисти. Но добрите отношения се влошават, когато асистентите се опитват да отклонят насоките в изследванията. Например, когато един от сътрудниците, към когото Иван Павлов е започнал да се отнася почти като към свое дете, предлага нов подход към някакъв сложен научен проблем, руският физиолог му отвръща: „Това са глупости. Върви по обичайната пътека, така е по-сигурно.” Сътрудникът обаче настоява на своето и накрая му е разрешено да направи нещата по своему, но за цели две години Павлов подчертано го пренебрегва, както и работата му.

Статията е част от историята на:

• История на Иван Петрович Павлов