Ардипитекус рамидус като част от еволюцията на човека

Друг представител на нашите предци, който предлага нови доказателства за начина, по който хората са еволюирали от общия им прародител с шимпанзетата, е Ардипитекус рамидус (Ardipithecus ramidus). Откривателите му първоначално го определят като вид от рода Австралопитеки, но по-нататъшното му проучване показва, че заслужава да бъде квалифициран в отделен род - Ардипитеци.

Откриване на Ардипитекус рамидус

За първи път палеоантрополози се натъкват на Ардипитекус рамидус в периода 1992 - 1994 г. в Етиопия. Американският учен Тим Уайт и неговият екип попадат на повече от 100 фосилни вкаменелости, принадлежащи на близо 35 индивида. По-голямата част от останките са зъби, части от крайници и череп. Предполага се, че фосилни кости, намерени в местностите Канапои, Табарин и Лотагам, могат да се отнесат към Ардипидекус рамидус, както и откритите през 2005 г. вкаменелости на 9 индивидуални екземпляра в Ас Дума, Северна Етиопия.

Най-популярният и известен представител на Ардипитекус рамидус е непълен скелет, наречен Арди. Той е разкрит през 1994 г. и съдържа 125 части. Едва през 2009 г. завършва неговото проучване и става достояние на широката общественост. Забавянето от 15 години се дължи на изключително тежкото състояние, в което се намират костите. Толкова време било необходимо на учените да разкопаят, сканират, сглобят, анализират и виртуално реконструират скелета.

Фосилните вкаменелости принадлежат на женски индивид, висок 120 см и тежащ около 50 кг. Възрастта му е определена на 4,4-4,2 млн. години. Палеоантрополозите го кръщават, като използват думи от местния език - "арди" означава "земя" или "под", "рамид" е "корен", а "питекус" идва от латинизиран превод на гръцката дума за "маймуна".

Резултатите от изследванията на фосилните вкаменелости дават значима информация за еволюцията на най-ранните хоминини и за външния вид на последния общ прародител на шимпанзетата и хората. Костите не притежават изцяло характеристиките на скелетите на горилите и шимпанзетата, макар да пазят някои от прародителя, по тях се забелязват присъщите белези, говорещи за прехода, разграничаващ човекоподобните маймуни и хората. Дълго време учените смятали, че човекът е еволюирал от крачещите на кокалчетата на ръцете си маймуни, но анализът на скелета на ардипитекуса сочи, че това не е така.

Специалистите обсъждат къде всъщност е мястото на този вид на родословното дърво, тъй като позицията му на пряк предшественик на човека не е изяснена докрай. Част от учените са на мнение, че Ардипитекус е прародител на Австралопитекус (Australopithecus), но други смятат, че това не е така.

Основни характеристики и начин на живот на вида

Анатомичните характеристики на Ардипитекус рамидус са на примитивно ниво. По отношение на мозъка видът притежавал орган, който по размер отговаря на мозъка на съвременните шимпанзета и бонобо - 300-350 куб.см.

• Изследванията на костите от крайници показали, че ранният предшественик има както примитивни, така и производни характеристики, които му позволявали да се катери по дърветата, но и да ходи на два крака. Ръцете му били дълги и силни, но не ги е използвал за носене на тежести или за ходене с кокалчетата на пръстите по подобие на някои маймуни. Това се доказва от костите на китката и особено на дланта, които били къси. Бедрената кост и тибията притежавали показатели, които съответстват на същество, ходещо на два крака. Стъпалата са без сводове, което говори, че видът не е бил в състояние да бяга или ходи на дълги разстояния.
• Тазът също притежава характеристики, които са присъщи и за изправено ходене, и за катерене по дърветата. Долният таз има примитивни белези - ъгълът на седалищната повърхност сочи надолу (при хората и австралопитеците е обратното) и самият таз е голям, което предполага, че Ардипитекус рамидус е разполагал с масивни мускули на задните крайници. Изводът е, че е прекарвал повече време в катерене и не е ходел свободно, както Австралопитекус афаренсис.
• Зъбите на Ардипитекус рамидус са много близки с тези на маймуните - големи кучешки зъби и кътници. Интересното е, че горните кучешки зъби не са заострени, а имат формата на диамант, което е производна характеристика и се среща при по-късния вид Австралопитекус афаренсис. Зъбният емайл не е нито дебел, нито тънък, плътността му е междинна между тази на шимпанзетата и на австралопитеците.
• Характерното при черепа е разположението му, което е присъщо за изправеното ходене, макар че видът не се е движил както съвременния човек. Дъгите на веждите не са така издадени, както при шимпанзетата, и лицето е по-вертикално разположено в сравнение с тях.
• По отношение на заобикалящата среда и храните, които е консумирал Ардипитекус рамидус, вкаменелостите, открити около фосилните осанки на вида сочат, че той е живял в относително влажна и гъсто залесена гора. Това отново потвърждава становището, че двукракото ходене при предците ни не е възникнало заради промяната в климата от влажен към сух и отвореността и по-тревистата околна среда. Учените намерили в близост до ранния предшественик растения като смокиня и палми. Фауната била представена от пауни, маймуни, гризачи, гълъби, сови, папагали и орли. Храната, която вероятно е приемал Ардипитекус, била плодове, ядки, насекоми и дребни гризачи. Те са се снабдявали със своите продукти както от земята, така и от дърветата. Изследванията върху размера, емайла и формата на зъбите показват, че може би видът е ползвал предните зъби за издърпване и стягане, т.е. консумирал е и големи количества листа.

>>> Орорин тугененсис и неговото несигурно място в човешката еволюция

Въпроси, които очакват своите отговори

Непълнотите, породени от липсата на достатъчно физически материал, предизвикват въпроси, на които все още няма ясен отговор. Досега категорично не е потвърдено, че Ардипитекус рамидус е имал способността да ходи на два крака и едни бъдещи открития на още вкаменелости може би ще разкрият тайната.

Също така за учените не е еднозначен въпроса относно половия диморфизъм при вида (разликите при мъжкия и женския индивид). Тъй като са намерени части само от женски скелет, не се знае какъв е средния размер на мъжкия представител. Досега фосилните останки подкрепят теорията за сравнително нисък полов диморфизъм, но за палеоантрополозите няма яснота как при други ранни предци са налице такива разлики между половете.