В търсене на проблема за произхода на вида в биологичната еволюция

От 1895г.

Изясняването на произхода и особеностите на вида е смятано за основен проблем в цялата биологична еволюция. Не случайно Дарвин е нарекъл своя труд именно "Произход на видовете ...", а не - "Теория на еволюцията ...".

Голям е бил броят на твърденията и хипотезите, свързани с произхода на вида. Така например се е смятало, че най-напред са възникнали типовете, а след тях - класовете, разредите, семействата и най-накрая - видовете.

Задавали са се редица въпроси като "Реален ли е вида?", "Съществуват ли видовете в природата независимо от нашето съзнание?" Биологът Жан Батист Ламарк е приемал вида и и по-горестоящите систематични категории като нереални и казвал за това: "Природата не образува сред произведенията си нито константни класове, нито родове, нито семейства, нито видове, а предимно индивиди ...".

В трудовете на Дарвин обаче са се срещали противоречиви изказвания. Той е приемал, че вида е "съвършено произволен, измислен за удобство ...". Според Дарвин не е съществувала ясна граница между вид и разновидността не съществува. Приемало се е, че развновидността е иницииращ се вид. Ученият стигнал до заключението, че видовете са реални и само границите между тях може да бъдат нереални.

Видообразуването е продължителен процес и всички стадии от оформянето на новия вид от разновидност на стария, са могли да бъдат открити. Според Дарвин тези междинни форми се унищожавали от естествия отбор.

С възникването на популационната генетика е настъпило доста голямо изменение на концепцията за вида. Все повече започнало да се приема като вид групата кръстосващи се популации, които са изолирани от други такива групи. Не е трябвало да има обмяна на гени между видовете в природата. Тези напълно законни въпроси, на които не можело да се даде еднозначен отговор, показвали, че изложената концепция за вида (така наречената биологична концепция) не е непълна. В нея липсвало едно - биология.

С течение на времето започнало да се приема схващането, че видът не трябва да се характеризира само с морфологични признаци и генетична изолация, но и с мястото, което заема в екологичната природна ниша - с взаимоотношенията между природните условия и основно с другите организми.

Тетраплоидното растение, възникнало сред диплоидиите, на практика не е изменяло нишата, а заемало същото място в биоценозата, характерното за него съобщество от растения и животни. Това още не е било нов вид. Едва когато в резултат на изолация в неговия генотип се натрупат различия, които дават възможност за преустройване на взаимоотношенията му със средата, тетраплоидната раса би могла да бъде повишена до ранг на вид.

По отношение на клоновете, размножаващи се по безполов път организми, се е приемало, че всеки клон, не е популация, а индивид, размножен в хиляди екземпляри. смятало се е, че клоновете могат да се различават по нишите, могат да водят борба помежду си, да се изместват един друг.

Но това не се е смятало за борба на популациите, а вътревидова борба между тези своеобразни "множествени организми". Не са били малко случаите, когато генетически изолирани популации заемали различни ниши, но още не успявали да натрупат достатъчно морфологични различия. Тези видове се означавали като видове-близнаци. В миналото съществуването им се е смятало за рядко явление.

Пример за "двойственост" е посочил известният за времето си изследовател на животинското поведение Н. Тинберген. Двама от неговите ученици са изучили поведението на холандската рояща се единична оса - полската амофила. Тази оса си изравя дупка и я запълва с парализирани с удар на жилото си гъсеници на пеперуди. Обездвижените гъсеници остават живи и служат за храна на личинките на осата.

Друг изследовател, А. Адриаансе, изучил същия вид и забелязал различия между своите данни и тези на тинбергеновите ученици - при него осите засипвали дупката с материал, който е получен при построяването й и сложен дотогава в акуратна купчинка. При учениците на Тинберген амофилите не били толкова акуратни и използвали за целта различни песъчинки от покрайнините на гнездото.

Проучвайки тази на пръв поглед незначителна особеност, ученият Адриаансе открил доста различия между опита с неговите оси и тези на Тинберген. Неговите оси не парализирали гъсениците, а личинките на ципокрилите - рогоносци. Намерили се различия и в сроковете на размножаване и в редица други детайли.

Разбирайки за това, систематикът Я. Вилке си спомнил, че в музехните колекции екземпляри от амофили се отличавали един от друг, като различията били много малко и затова никой не ги е приемал за видови. След съобщението Вилке Адриаансе установявил, че тези две форми могат да обитават съвместно, на един пясъчен склон, но никога не се кръстосват. Създаден бил нов вид - амофила на Адриаансе.