Иля Фадеевич Цион – новият ментор на Иван Павлов през 1872 година

От 1872г.

След трудния първи семестър в Санкт Петербургския университет, Иван Павлов вече бил в състояние с лекота да взима своите изпити. Въпреки това студентът бил разочарован от напускането на един от неговите кумири Иван Сеченов. Павлов се е надявал да има честта да почерпи знание от известния руски физиолог.

Новият преподавател по физиология бил блестящ, злощастен и леко странен младеж, само 6 години по-голям от Иван Павлов- Иля Фадеевич Цион. Цион му е преподавал само 2 години, на както Павлов казва по-късно „Такъв учител не се забравя за цял живот”. Той си спомнял, че заедно с другите амбицирани млади физиолози е бил „просто смаян от това как майсторски просто представя Цион дори и най-сложните въпроси на физиологията, а също и неговите наистина артистични способности да представя опити”.

За един учител имало различни начини да изследва животното и физиолозите от миналото можели да се похвалят с наистина разнообразни подходи. Наякои се придържали към „редукционисткия” (редукционизъм- методологичен принцип, според който сложните явления могат изцяло да се обяснят с помощта на законите, варидни за по-простите явления. Редукционизмът абсолютизира метода на редукцията – свеждането на сложното до простото и на висшето да низшето, като пренебрегва спецификата на по-високите равнища на организация.) възглед, според който най-добрият начин да се изучи животното е то да се сведе до неговата най-проста, най-основна съставна част, за каквато се счита клетката. И понеже животното е само съвкупност от клетки, разсъждават те, ако ученият разбере как работи отделната клетка, после ще може лесно да обясни и естеството на целия организъм. Други физиолози стигнали дори по-далече. Според тях клетките не били нищо повече от съвкупност от атоми и химични съединения, така че физиологът всъщност трябвало да бъде нещо средно между физик и химик.

Цион се противопоставял на подобен редукционистки подход. Подобно на собственият си учител, великият Клод Бернар, той считал, че физиологът следва да се съсредоточи върху едно по-високо ниво на организация и трябвало да изследва органите (например сърцето, храносмирателната система, мозъка). Та нали тези органи осъществяват основните функции на живото тяло – кръвообращение, храносмилане, мислене, чувства и така нататък. Ето защо, за да се разкрият тези процеси, физиологът трябвала да се захване със съответните органи. Химията и физиката със сигурност са полезни при работата на физиолога, но те не можели да отговорят на главния въпрос – как „тиктака” организмът на животното. С други думи, как се поддържа движението на кръвта из тялото, как храната се превръща в енергия или как животното разбира за външната си среда и как реагира на нея.

Но как би могъл физиологът да изучава органите на животното? Подобно на Бернар, Цион отговарял: чрез вивисекция (разрязване на жив организъм) и експериментиране. Ако физиологът искал да разбере например кой нерв контролира биенето на сърцето, начинът бил да оперира животното, да прерязва един по един нервите, които биха могли да ръководят работата на сърцето и да наблюдава резултата. Сеченов например, не можел да понася да гледа кръв и много рядко извършвал вивисекции, като се ограничавал само до относително нисшите жаби. Цион обаче показвал на своите студенти как да провеждат опити с вивисекция при по-едри животни, които са по-сходни с човека – в частност зайци, котки и кучета. Това изисквало не само железни нерви, но и добри хирургични умения. Под ръководството на Цион и Павлов станал виртуозен хирург. На младия студент много му помагало и това, че е амбидекстер – тоест той бил еднакво умел и си служел с двете си ръце при операция.

И така, през 1872 година, като студент във факултета Павлов работел близо до новия си любим преподавател – Цион, ходел на неговите лекции, а вечерите прекарвал в неговата малка физиологична лаборатория. Също като наставника си, Павлов изучавал органите на храносмилането и сърцето. Още преди да е завършил факултета, той представил резултатите от опитите си пред научната общност в Санкт Петербург. За един от тези свои доклади Павлов получил златен медал от университетски конкурс. Обаче научните експерименти му отнемали толкова много време, че му трябвала още една допълнителна година, за да прослуша задължителните курсове и да завърши факултета (Павлов завършил Санкт Петербургския университет през 1875 година с научната степен кандидат на естествените науки).

Статията е част от историята на: