Лесбийството в САЩ и превръщането му в социално явление

Акценти

В научната общност се е наложило становището, че хомосексуалността и еднополовите връзки са присъствали във всяка една култура, която е оставила писмени и други доказателства за съществуването си. Различните народи са имали различно отношение към емоционалното и сексуално привличане между представители на един и същ пол. Някои се отнасяли толерантно и приемали различните, други ги преследвали и осъждали. В ерата на европейските завоевания и открития на чужди земи културите на индианци, северноафриканци и тихоокеански островитяни, които приемат хората с "два духа" или любовните отношения между хора от един и същи пол, шокират колонизаторите. Европейците се противопоставят на всяко отстъпване от определението за "мъжко" и "женско" и налагат своите наказателни кодекси срещу т.нар. содомия.

Както и навсякъде, съвременните концепции за хомоеротичните отношения не са съществували в ранна Америка, но е имало алтернативни рамки. В много местни нации могат да се открият специални социални роли, предназначени за хора от женски пол, които живеят като мъже, вършат мъжка работа и се сдобиват със съпруги. Ранните християнски заселници например са негативно настроени към сексуалните контакти между жени и са ги определяли като содомия, но не са имали нищо против и са ценели диадичните връзки (в социологията, диада - двойка, група от двама души, свързани помежду си от нещо) между религиозните жени.

> Хомосексуалността в предколониална и колониална Америка

> Бостънски бракове

> Оформяне на лесбийска субкултура в САЩ през 20-те години на 20 в.

> Втората световна война и влиянието й върху жените

> Разграничаване на ролите през 50-те години

Хомосексуалността в предколониална и колониална Америка

Източници доказват, че и преди стотици години са съществували хора в Америка, които са имали различна полова идентичност и ориентация, различна от хетеросексуалната. В нашето съвремие масово навлезе терминът куиър (queer), който се използва като събирателно нарицателно именно в тези случаи, но в предколониалните времена представите и нагласите са били различни. Местните племена имали разнообразна полова структура и влечението към същия пол е неразривно свързано с нея.

Преди пристигането на европейците на Острова на костенурките (така коренното население на Северна Америка нарича Земята) живеело племето дине (Diné, колонизирано като навахо). То различава 4 полови идентичности - женствена жена, мъжествен мъж, женствен мъж и мъжествена жена. Последните две се наричат още nádleehi, термин, с който се обозначава социалната и в някои случаи церемониална роля, изпълнявана от хората с мъжко тяло и женствена природа или женско тяло и мъжествена природа. Nádleehi са били високо ценени като членове на племето и често са заемали високи социални позиции.

Други родове като ламана от племето зуни и асеги от чероките също имат подобна полова структура. След това започва да се използва термина "два духа" за хора, които са с различна полова идентичност, макар да не е изцяло припознат от местните народи. Установено е, че 155 племена в Северна Америка различават в своята култура повече от двата традиционни пола. Разширените концепции за идентичност в тези общества надхвърлят сексуалността и макар хомосексуалните отношения да съществуват и да са често срещани, те не са присъщи.

Пред европейските колонизатори се разкрива именно такава картина и те с всякакви средства след това налагат своето виждане и разбиране за двата пола. Те въвеждат строги наказателни закони срещу хомосексуалните отношения. Първият известен случай на смъртна присъда заради хомосексуална дейност е от 1566 г. във Флорида, когато испанците екзекутират французин по тези обвинения.

Източници от епохата на ранна Америка показват, че за жителите не е нещо нечувано и непознато хомоеротичното и сексуално влечение между две жени. Историците са открили няколко съдебни протокола от съдебно преследване на ранни американски жени, които са обвинени в непристойни действия. През 18 в. съществуват и се разпространяват истории за жени, които се представят за мъже и сключват брак с други жени. Има и известни случаи на представителки на нежния пол, които години наред се обличат и представят за мъже и служат в армията, участват в бойни действия (като Дебора Сампсън, герой от Гражданската война в САЩ), записват се във флота или стават пирати (Мери Рийд и Ан Бони). Тези случаи може да не са свързани със сексуалността и половата идентичност, защото въпреки строгите забрани за кръстосаното обличане (мъже да се обличат като жени и обратното) и содомията, много жени и момичета в ранна Европа и Америка ги пренебрегват и се дегизират като мъже заради отказания им достъп до работа и икономически или образователни възможности.

До края на 18 век са много популярни дневниците и писмата, написани от жени. Те са доказателство за разпространената по онова време култура на романтичните приятелства, която понякога се простира и до сексуална интимност. По-късно през 19 в. тези приятелства полагат основите за развитието на лесбийската култура и идентичност.

Бостънски бракове

През 19 в. и до 20-те години на миналия век съществува една практика в САЩ, която дава на жените много възможности да заобиколят установените норми на своето време. Терминът "бостънски брак" се употребявал за две жени в дългосрочна, отдадена връзка помежду им, която може да предполага всичко - от приятелство до професионално партньорство и лесбийско съжителство. Това социално явление позволявало на жените да живеят независимо от мъже. То било присъщо за образованите дами, които имали собствена кариера като преподавателки, писателки и др. Чрез бостънския брак жените можели да отстояват свободата си и да се справят без помощта на съпруг, баща или брат.

Счита се, че романът "Бостънците" (The Bostonians) на Хенри Джеймс от 1885 г. провокира появата на израза "бостънски брак". Той разказва за две жени, дълбоко привързани помежду си, чиято връзка прекъсва след омъжването на едната. Вероятно Джеймс е почерпил идеята за сюжета на произведението от връзката на сестра му Алис с Катрин Лоринг.

Често жените, участващи в подобно съжителство, преди да заформят тези отношения, са били омъжени за известен период или сключват брак след това. Не са редки случаите и когато обитаването на един и същ адрес продължава цял живот. Поради потайността и уединението на тези жени не е възможно да се каже дали всяка двойка е имала и сексуални отношения, но определено част от тях са били хомосексуални.

Някои жени предпочитали бостънския брак заради предимствата, които той им осигурявал. Той им предлагал равнопоставеност по отношение на финанси, вземане на решения и отговорности, неща, които в един нормален брак съпругът има думата. Други решават да живеят с жена заради силното си негодувание срещу утвърдената норма жената да е едва ли не собственост на мъжа. Бостънските бракове са били приемливи за обществото, защото през викторианската епоха се вярвало, че жената не може и не трябва да изпитва страст и сексуално желание. Мъжката хомосексуалност е силно порицавана и забранена, но благодарение на наложения стереотип за дамите лесбийските отношения между тях остават някак си незабелязани. Историкът Стефани Кунц обяснява, че се смятало за нормално хетеросексуални жени да изпитват силна привързаност една към друга, дори да се влюбват помежду си. Всяка двойка жени, която имала сексуална връзка, можела да бъде заедно, без да събуди подозрение, че това между тях е нещо повече от женска привързаност. Тази "заблуда" продължава до 20-те години на миналия век, когато своеобразната сексуална революция поставя фокуса върху интимните връзки и по-откритото им обсъждане. По ирония на съдбата именно тогава еднополовите отношения и близки привързаности започват да стават подозрителни.

Запазени са следи през годините за много такива бракове между независими богати аристократки, както и между работещи жени с професии. Примери за дългогодишно съжителство са лейди Елеонор Бътлър и лейди Сара Понсънби, живели през 18 в. и наричани Дамите от Лонголен заради своята неразделност. Също така американската писателка от началото на 20 в. Уила Катър, останала заедно с Едит Луис близо 40 години, а след смъртта си двете са погребани заедно в Ню Хемпшир. Или писателките Сара Орн Джует и Ани Адамс Фийлдс от Съединените щати, за чиято връзка има достатъчно доказателства.

Оформяне на лесбийска субкултура в САЩ през 20-те години на 20 в.

В началото на 20 в. и особено през 20-те му години могат да се забележат първите наченки на оформяща се субкултура в САЩ. Ако през 19 в. жените, имащи влечение към собствения пол, са осъществявали своите желания под прикритието на близки приятелски отношения и женска привързаност, то през 20-те години на миналия век те започват да се опитват да извоюват и заявят публично пространство за себе си, както казва историкът Лилиан Фейдърман.

Нейното обяснение е, че в този период се случва рязкото прекъсване с миналото и старите културни и морални ценности. Една от причините е Първата световна война и разпадането на старите порядки, скъсването с викторианството. Идват времена на експерименти в литературата, музиката, в много други области, както и в сексуалността, особено за жените. През 20-те години все повече представителки на нежния пол работят, по-независими са и откриват, че са способни същества, които могат да се грижат за себе си и да се справят в големия свят. Чрез феминизма много жени започват да се възприемат като сексуални създания за първи път в съвременната история. В САЩ се появяват места, където лесбийките не се притесняват да изразят себе си и сексуалните си отношения с жени.

Едно от тези места е Харлем, който през 20-те години на миналия век се превръща в притегателен център, предлагащ възможности за експериментиране по отношение на секса, салони за марихуана, нелегален алкохол и черна музика. Лилиан Фейдърман казва, че "за авантюристично настроените бели хора Харлем беше не само място, където да се отпуснат, но беше и арена, където те чувстваха, че могат да изиграят своето очарование с първичното и чувственото". Много от тях смятат квартала за сексуално благоприятен, защото им позволява да изразят и почувстват това, което на други места не могат. Такава възможност им дават многобройните клубове, в които дори хомосексуалните са добре дошли.

Различни исторически източници свидетелстват, че богати бели хора често посещават Харлем, за да видят и вкусят живота, най-вече в гей и лесбийски барове. Има сведения, че звезди като Либи Холман, Талула Банкхед, Джоан Крауфорд и много други, за които се знае, че са хетеросексуални, а всъщност са бисексуални, ходели в Харлем в Lafayette Theatre, където се изявявала певицата Беси Смит.

Според Лилиан Фейдърман жените, които наистина са предпочитали хомоеротични отношения с представителки на собствения си пол не са били много през 20-те години. Повече са били тези, които са искали да експериментират и по мнението на Фейдърман причината да се чувстват свободни да опитат е, че за тях подобни връзки са нещо много различно от романтичното приятелство, характерно за 19 в. Те нямат съзнанието, че са лесбийки и не биха се определили като такива, експериментират с лесбийството заради постепенно отпадащите ограничения върху сексуалността на жените в онези години.

Втората световна война и влиянието й върху жените

След влизането на САЩ във Втората световна война в края на 1941 г. ситуацията принуждава безпрецедентен брой жени да се посветят на трудови и професионални дейности, които преди това са били запазени само за мъжете. Икономическата промяна налага много голяма преоценка на ролята на жените в американското общество и има пряко въздействие върху опита на хомосексуалните дами.
Изследователи са на мнение, че войната прави представителките на нежния пол по-независими, което помага на лесбийките да не се набиват толкова на очи. Всички вече се обличат в панталони заради забързаното и натоварено ежедневие, работата по фабрики и упражняването на "по-мъжки" професии, което облагодетелства т.нар. бучове (butch - на лесбийски жаргон означава мъжествена лесбийка, притежаваща и мъжки, и женски качества и поведение), които можели само вкъщи през 30-те години да обуват панталони.

Друга промяна, която бележи живота на жените и по-специално на привлечените от собствения пол, е появата на множеството лесбийски барове и широкия социален живот, който се развива около тях.
По това време военните за първи път активно се ориентират към набирането и интегрирането на представителките на нежния пол във въоръжените сили. През 1942 г. Конгресът със закон позволява на жените да служат в армията, която от своя страна сформира Женски армейски корпус (WAC). Но обещанието за активно участие във военния живот всъщност означава жени на служба в традиционно женски професии, основно чиновнически и технически. Независимо, че дамите вече имат достъп до високоплатена работа и участват активно в социалния живот, много от лесбийките предпочитат въоръжените сили за свое бъдещо поприще. Затова Женският армейски корпус им осигурява място в изцяло мъжка институция. Преди Втората световна война армията не разполага с изградени процедури и политика относно записването на хомосексуални жени, защото изобщо жените са липсвали от армейските структури. Освен това почти няма случаи на съдебно преследване на представителки на нежния пол за участие в сексуален акт с друга жена. Това обаче не важи за мъжете хомосексуалисти. При приемането в корпуса женската мъжественост не се смята за дисквалификационен недостатък, за разлика от мъжката женственост. Военните се нуждаят от жени, които са в състояние да изпълняват традиционно мъжки задачи.

Заражда се един обществен страх, че Женският армейски корпус привлича или жени, които вече имат "отклонение" в своята сексуалност, или военният живот ще ги тласне в тази посока. Затова ръководителката на структурата полковник Овета Хоби изисква по-строг прием и определяне на мотивацията на дамите, които искат да станат част от корпуса. Хоби се стреми да изгради образ на WAC от силни, целомъдрени и морални жени, но увеличаващият се брой лесбийки от работническата класа в структурата доста затруднява задачата й. Проверките установяват, че по-голямата част от кандидатките са избрали корпуса от патриотизъм, а някои от останалите, защото "обича униформа и какво означава тя", търси "компанията на момичета с подобно патриотично желание", "възможността да се смеси с други момичета", "винаги е искала да бъде момче и да се присъедини към армията" и т.н.
Хомосексуалните жени от WAC и техните приятелки посещават барове, кафенета, ресторанти и не привличат вниманието, защото вече не е необходимо да са придружавани от мъже заради масовото навлизане на представителките на нежния пол във всички сфери.

Армейските политики предоставят пространство на лесбийките, в което те могат да съществуват, да се разпознават една друга и да развиват собствена култура. Въпреки това положението им е крайно несигурно, рамкирано от военните разпоредби, които допускат уволнението на хомосексуални мъже и жени от служба по доста неправомерен начин. Злоупотребата и експулсирането на хора с влечение към собствения пол в армията на САЩ са факт още от 1778 г., когато Джордж Вашингтон издава заповеди за отстраняване на обвиняемите, осъдени на военен съд заради перверзия и содомия. Разпоредбите, предвиждащи нечестно освобождаване на хомосексуални, рядко се прилагат срещу лесбийки от WAC, като служителите на корпуса са инструктирани това да става само в най-екстремни случаи. Към края на 40-те години обаче това се променя и до средата на 50-те има сведения, че процентът на хомосексуалните уволнения вече е по-висок при жените, отколкото при мъжете.

>>> Еволюция и хомосексуалност: защо естественият подбор не е изкоренил тези гени през хилядолетията

Разграничаване на ролите през 50-те години

След Втората световна война се забелязва връщане към строгите роли на пола. Отново започват да се насаждат мъжките стереотипи, че жената трябва да си стои повече вкъщи и да се грижи за семейството си и че видимото присъствие на дамите в обществената сфера не е желателно. Макар че представителките на нежния пол не искат да загубят придобитото си положение, наложено от отсъствието на мъжете по време на войната, и предпочитат да запазят работните си места и доброто заплащане, годините на Депресията, Втората световна война и предстоящата заплаха от ядрен сблъсък оказват своето влияние. Мнозинството американци от различните класи се обединяват и ангажират да създадат "щастлив и сигурен" домашен живот. Други алтернативи освен брака не съществуват за жените след приключването на войната, самотните дами са подложени на социално неодобрение, дори и на остракизъм. Хомофобията се превръща в начин за възобновяване на мъжкото господство и строгите роли на половете, нарушени от войната.

От друга страна обаче, излизането на преден план на жените през 40-те години разшири присъствието на лесбийките в следвоенна Америка. Те открито заявяват правото си да живеят публични личности, отварят пътя на други хомосексуални жени и хетеросексуалната общност вече не може да се прави, че не ги забелязва. През 50-те години в лесбийските общности започват да изпъкват ролите butch-femme, които се превръщат в норма. Буч (butch) е по-агресивната половинка, съсредоточен да угоди на своята femme, а femme е пасивната, нежната, по-женствената, фокусирана върху своето удоволствие. Тези роли се превръщат в личен кодекс на поведение и организиращ принцип на живота в общността.
Ако през 30-те и 40-те години на миналия век буч се обличат в колосани бели ризи, панталони и къса коса, то буч през 50-те възприемат мъжествения вид на работническата класа - дънки, пуловери и тениски. Femme продължават да поддържат стила от 40-те години - високи токчета, блузи, рокли, грим. Те също понякога носят панталони, но запазват бляскавия си вид.

През 50-те години започват да се появяват и първите движения и организации, с които гейове и лесбийки започват да търсят и защитават културата, идентичността и правата си. Първа е основана Mattachine Society през 1950 г., която е с цел да защитава цялата хомосексуална общност, но включва предимно мъже. "Дъщерите на Билитис" са създадени през 1955 г. в Сан Франциско като лесбийска организация.

Статията е част от историята на:

• История на лесбийството