Принос на биогеографията и еволюционната теория към историята на биологията

Най-съществен принос към еволюционната теория, преди да се популяризира името на Дарвин има ученият Жан Батист Лемарк. Благодарение на унаследяването на придобитите характеристики (механизъм, който става широко приет до края на 20-ти век) може да се опише своеобразна верига, проследяваща развитието на различните организми от едноклетъчните до висшите организми, сред които е и човека. Британският естествоизпитател Чарлз Дарвин съчетава биогеографския подход на Хумбълт с униформистката геология на Лиел и собствената си морфологична експертиза, създавайки по-успешна еволюционна теория, основана на естествения подбор. Алфред Ръсел Уолъс е друг изследовател, който самостоятелно достига до същите заключения.

През 1859 се публикува "Произход на видовете чрез естествен отбор" от Дарвин. В неговия труд се твърди, че запазването на определени организмови видове благодарение на естествения отбор се счита за ключово събитие в историята на съвременната биология. Достоверността на източниците на Дарвин, отговорният му маниер на работа и най-вече обемът на представените доказателства, позволява на книгата на именития учен да успее там, където предишни еволюционни произведения са се провалили. Повечето учени са убедени в еволюцията и общия произход на организмите още в края на 19-ти век.

Учени като Хумболт и Дарвин имат значителен принос към зоогеографията. Заради интереса му към трансмутационната хипотеза, Дарвин отделя специално внимание на географското разпределение на близкородствените видове по време на експедицията си в Южна Америка и в Малайския архипелаг. В Малайзия той идентифицира линията Уолъс, която минава през Островите на подправките, разделящи фауната на архипелага между азиатската зона и Нова Гвинеа.

Снимката отразява географското разположение на линията Уолъс:

Ученият си задава въпроса, защо фауната на островите, съществуваща при толкова подобни климатични условия е толкова различна. На него може да се отговори само чрез разглеждане на техния произход. През 1876 г. Дарвин пише за географското разпределение на животни, а научните изследвания относно наследствеността се разрастват особено бързо след публикуването на "Произход на видовете".

Произходът на генетиката може да се проследи до 1866 работата, когато се поставя нейното начало от монаха Грегор Мендел, който по-късно изказва законите за наследствеността и унаследяването. Въпреки това, значимостта на неговия труд се признава категорично едва след 35 години. В същото време се появяват най-различни теории за наследствеността като тези за пангенезата и ортогенезата. Те се разискват и изследват с голям ентусиазъм. Ембриологията и екологията също се превръщат в централни за биологията полета, особено след като се свързват с еволюцията и се популяризират от работата на Ернст Хекел.