Развитие на алхимията в средновековна Европа

През XII в. християнският свят започва да се отърсва от безразличието или враждебността към светската литература на древните цивилизации. Християнските учени са привлечени в частност от мюсюлманска Испания и Сицилия, където правят преводи както на арабски, така и на гръцки текстове, много от които до голяма степен вече познават, но някои, включително алхимическите трактати, им били неизвестни.

Гръцката алхимия , описана в ръкописа, съхраняващ се във Венеция и Париж, оказва много по-малко влияние, отколкото произведенията на ал-Рази и други арабски учени, които се появяват сред многотомните преводи, направени от Жерар от Кремона в Испания около 1150 г. До 1250 г. алхимията е вече достатъчно позната, енциклопедисти като Винсент от Буве да си позволят да я дискутират доста разбираемо и вещо. Преди 1300 г. върху тази тематика се спират и английският философ и учен Роджър Бейкън и немският философ, учен и теолог Албертус Магнус. За да се разбере алхимията, е нужно да се изучи химията, а в Европа не съществувала отделна дума, която да описва науката за веществата. Въпросът е засегнат в произведения, свързани с други форми на промяна – например движението на метателните топки, остаряването на човек и други подобни концепции, свързани с Аристотел. От практическа гледна точка съществуват и специални книги с рецепти; но първите произведения, написани в наистина химическа терминология, принадлежат на Бейкън и Албертус Магнус. Бейкън се отнася към новопреведените алхимически трактати като към обща наука за веществата, за чието развитие има огромни надежди.

Но колкото по-позната става алхимията, толкова по-ясно е, че главната й цел е превръщането на обикновените метали в злато и европейците доказват, че имат сходни с рабските въжделения. Около 1350 г. алхимическите трактати се изливат от скрипториите (монашески помещения за преписване на ръкописи) и европейците дори приемат традициите на анонимността и фалшивото преписване. Един автор пише надълго и нашироко за предполагаемото недоразумение между двама араби – Яхие Абиндинон и Гебер Абинхен, които вероятно са две латинизирани версии на името на един и същи алхимик – Джабир ибн Хайян. Най-известната в Европа книга на Джабир, "Сумата на съвършенството", днес се смята, че е европейско съчинение.

Най-известен е парижкият нотариус Николас Фламел (1330-1418), който твърдял, че е сънувал окултна книга, по-късно я намерил и успешно я дешифрирал с помощта на еврейски учен, запознат с древните еврейски писания, известни като Кабала. През 1382 г. Фламел обевява, че е успял във великото дело (направата на злато); разбира се, той става богат и дараввя огромни суми на църквата.

До 1300 г. алхимиците вече са започнали да изнамират минералните киселини, процес, който обхваща около три века между първото доказателство за нова силна вода (aqua fortis – азотна киселина) и ясното разделяне на киселините в три вида: азотна, хловодородна и сярна. През този период се постига изумителен напредък в областта на европейската алхимия, като тези спонтанно реактивни и силно корозивни вещества отварят врата към нови химически изследвания. Въпреки това, те не донасят никакви нови открития за химията, тъй като основната цел е разделянето на основните метали на техните "елементи", приготвянето на елексири и други традиционни алхимически процедури.

"Водата на живота" (aqua vitae – алкохол) вероятно е открита малко по-рано от азотната киселина и някои лекари и известен брой алхимици превръщат изнамирането на "еликсира на живота" в своя основна цел. Жан от Рупесциса, католически монах, който пише около 1350 г., предписва едни и същи еликсири както за "облагородяване на металите" така и за подобряване на здравословното състояние на хората. Неговите наследници умножават броя на еликсирите, които губят своята уникалност и накрая просто се превръщат в нови лекарства, често за специфични заболявания.

Медицинската химия се заражда в Европа, но под влиянието на исляма. Тя само чака известно време преди да бъде покръстена от великия автор и фармаколог Парацелз (1493-1541), който е отявлен враг на злоупотребите с лекарства през XVI в. и възторжен защитник на "народните" и "химическите" лекарства. До края на XVI в. медицината е разделена на два враждуващи лагери: наследниците на Парацелз и техните противници, и алхимиците започват да насочват усилията си към фармакологията.

По лъкатушещ път фармакологията на Парацелз стига до съвременната химия, но създаването на злато така и не е постигнато. Саломон Тризмосин, предполагаемият автор на Splendour solice (Яркото слънце от 1598 г.), често посещава вещи алхимици и твърди, че е постигнал успех чрез "кабалистични и магически книги на египетски език". Читаелят остава с впечатлението, че много древни учени са разполагали стайното знание за превръщането на обикновени метали в злато, но повечето от тях са го почерпили от някой друг, не от личен опит. Илюстрациите често са наситени със символизъм и са особено важни; картините в Splendour solice са много по-сложни от самия текст и представляват особен интерес дори за съвременните учени.  

по статията работи: Величка Мартинова

Статията е част от историята на:

• История на алхимията като основополагаща наука за фармакологията