Арабската алхимия

Произходът на арабската алхимия е толкова мистериозен, колкото и на гръцката, и различията между двете са значителни. Докато гръцките алхимици отдават голяма почит и основават изследванията си на трактата Physica et mystica, арабите се позовават на друга творба – "Изумрудените скрижали" на Хермес Тримегист, уважаваният елинистически автор на различни алхимически, окултни и теологични произведения. Текстът започва с "Онова горе е като това долу, и онова долу е като това горе". Произведението е кратко, теоретично и астрологично. Хермес Тримегуст е гръцкия вариант на египетския бог Тот и се смята за основателя на астрологичната философия. Споменава се за първи път през 150 г. пр. н. е. "Изумрудените скрижали" произлизат от по-голяма книга, наречена "Книга за тайните на сътворението", която съществува в латински и арабски ръкописи и мюсюлманският алхимик и лекар ал-Рази смята, че е създадена по време на царуването на халифа Абдаллах ал-Мамун, (813-833 г.), седмия абасидски халиф, въпреки че се отнася към езическия мистик Аполоний от Тяна, живял през I в.  

Някои учени предполагат, че арабската алхимия произлиза от западната азиатска школа а гръцката алхимия от своя страна произлиза от египетската школа. До колкото е известно, Азиатската школа не е нито китайската, нито индийската. Арабската алхимия се свързва с точно определен град в Сирия – Харан – който изглежда е изворът на алхимическите идеи. Възможно е технологията на дестилацията и фигурата, която я описва за първи път Мария – както и Агатодаймон – да са представители именно на алхимията на Харан, която най-вероятно е достига до Александрия и бива вплетена в алхимията на известния Зосимос.

Илюстрация към средновековен препис на "Изумрудените скрижали", датиращ от XVII в.

Съществуващите ръкописи на "Книгата за тайната на сътворението" датират от VI или VII в., но според някои учени се основават на много по-ранни писания, въпреки че не е задължително те да принадлежат на самия Аполоний. За него съществува биография, датираща от средновековието, в която не се споменава нищо за алхимия, но същото се отнася за "Изумрудените скрижали" и останалата част от "Книгата за тайните на сътворението". От друга страна техните теории за природата съдържат алхимическа основа и Книгата споменава характерните за алхимията материали, включително за първи път на Запад и нишадъра (амониевия хлорид). Със сигурност трактатът е бил много важен за арабите, и повечето арабски философи споменават алхимията, макар и да я отхвърлят. Онези, които я практикували, се интересували дори повече от гърците от изнамирането на технология за превръщането на обикновени метали в злато.

Най-известният и вероятно най-велик арабски алхимик е ал-Рази (ок. 850-923 г.), който всъщност е персийски лекар, живял и практикувал в Багдад. Не по-малко споменаван е и Джабир ибн Хайян, известен още с латинизираното име Гебер, който се смята за автор на колекция от "апокрифни ръкописи", създадени в Багдад в отговор на реакцията на теолозите срещу "изкуството". Във всеки случай, произведенията на Джабир много приличат на тези на ал-Рази.   

Ал-Рази класифицира материалите, използвани от алхимиците, в няколко разреда: "тела" (метали), камъни, витриоли, борати, соли и "духове", поставяйки при последните жизненоважните (и подлежащи на сублимация) материали, живака, сярата, аурипигмента и реалгара (сулфиди на арсена), както и амониевия хлорид. Нишадърът се използва в много реакции – реактивните му способности дават на западната алхимия нов живот. Ал-Рази и Джабир наистина се опитвали да създадат злато – чрез каталитичните реакции на еликсира.

И двамата пишат много за смесването на "силни води", опити, които в крайна сметка ще доведат до откриването на минералните киселини, но учените не могат да намерят доказателства за това достижение в ръкописите на арабските алхимици. Арабските силни води са корозивни солни разтвори.  

Произведенията на ал-Рази представляват апогея на арабската алхимия, дотолкова че учениците, които изучават алхимията, разполагат с изключително малко сведения за по-късната й ориентация към мистичните квазирелигиозни стремежи. Същевременно тя не се ориентира и към медицината, тъй като продължава да залага повече на минералните лекове, отколкото на лечението с билки, предпочитат както гръцките, така и арабските лекари. В резултат на това се създава фармакопея, не от еликсири, а от специални лекове с неорганичен произход, които не се различават много от еликсирите на ал-Рази. Тази нова фармакопея е пренесена в Европа от Константин Африкански, мюсюлманин, който получава образованието си в Багдад, но в последствие става християнин и умира през 1087 г. като монах в Монте Касино (днешна Италия). Фармакопеята се появява и в Испания през XI в. и от там се разпространява в латинска Европа, заедно с останалите арабски алхимически произведения, които през XII в. са преведени на латински.  

по статията работи: Величка Мартинова

Статията е част от историята на:

• История на алхимията като основополагаща наука за фармакологията