Развитие на Алхимията между XVII и XIX в.

Науката успява да опровергае теорията, че обикновените метали могат да се превърнат в злато, едва през XIX в. Като напълно рационален учен сър Исак Нютон (1643-1727) решава, че си струва да се експериментира и провери тази хипотеза. Официалното отношение на обществото към алхимията между XVI и XVIII в. е противоречиво. От една страна Изкуството представлява заплаха за контрола на ценните метали и често е поставяно извън закона; от друга, алхимията си има и преимущества особено за всеки суверен, който иска да контролира създаването на злато. В столицата на алхимията, Прага, свещените римски императори Максимилиан II (1564-1576) и Рудолф II (1576-1612) се доказват като надеждни спонсори и подпомагат повечето от водещите алхимици в Европа.

Разбира се, това невинаги е в полза на алхимията. През 1595 г. Едуард Кели, английски алхимик и другар на известния астролог, алхимик и математик Джон Дий, изгубва живота си в опит да избяга, след като е вкаран в затвора от Рудолф II. През 1603 г. избраният в Саксония Кристиан II, затваря и измъчва шотландеца Александър Сетън, който пътувал из Европа и извършвал добре известни трансмутации. Ситуацията се усложнява от факта, че някои алхимици изоставят мечтата за заветното злато не в полза на медицината, а за да преследват квазирелигиозната алхимия, напомняща на гърка Синезий. Рудолф II превръща германския алхимик Майкъл Майер в граф, въпреки че мистичните и алегорични писания на Майер, по думите на един съвременен автор, "се отличават с изключителната мистерия на стила му" и не коментират направата на злато. Същото се отнася и за германския алхимик Хайнрих Хунрат (1560-1601), чиито творби дълго са ценени заради експресивните илюстрации.

Конвенционалните опити за създаване на злато все още не са напълно изоставени, но до XVIII в. алхимията се обръща драстично към религиозните цели. Възходът на съвременната химия поражда не само всеобщ скептицизъм, както и възможността за създаване на злато, но и също така ширещо се недоволство срещу целите на съвременната наука, които се възприемат като прекалено ограничени. За разлика от учените от средновековието и Ренесанса, наследниците на Нютон и великия френски химик Антоан Лорен Лавоазие, живял през XVIII в., ограничават стремежите си и се отказват от най-важния въпрос в науката, връзката между човека и космоса. Онези, които продължават да си задават тези въпроси започват да усещат афинитет към алхимиците и търсят отговорите в текстовете на "езотеричната" или спиритуална алхимия, чиито корени се крият в текстовете на Синезий и други късни гръцки алхимици, събрани в ръкописа, съхраняван във Венеция и Париж.

Тази спиритуална алхимия, или Херметизма, както предпочитат да я наричат практикуващите я, се свързва със свещения Розенкройцерски орден, чиито т. нар. манифести (авторът е неизвестен; обикновено се приписват на германския теолог Йохан Валентин Андреа) се появяват в Германия в началото на XVII в. и привличат вниманието не само на алхимици реформатори като Майкъл Майер, но и на много известни философи, които са обезпокоени от механичния характер на новата наука. През този период алхимията се превръща в отправна точка на различни видове мистицизъм. Старата алхимическа литература продължава да се разглежда подробно за доказателства, защото алхимията много пъти е била в ръцете на човека, но винаги след това се е губела. Връзката на химията с алхимията не е случайна. Това личи и в думите на английския спиритуален алхимик Мери Ан Атууд:

"Алхимията е универсално изкуство на жизненоважната химия, при което чрез ферментация човешкият дух се пречиства и накрая разтваря… Алхимията е философия; тя е философията, откриването на София (мъдростта, познанието) в ума." 

по статията работи: Величка Мартинова

Статията е част от историята на:

• История на алхимията като основополагаща наука за фармакологията