Развитие на медицината по време на Втората световна война

От 1939г. до 1945г.

Втората световна война не просто съвпада с времето на огромни по своя характер достижения в медицината, тя стимулира някои от тях, които са пряк отговор на новите оръжия, разработени и използвани между 1939 и 1945 г.

"Ако може да се каже нещо хубаво за войните, то Втората световна война трябва да бъде описана като подпомагаща и ускоряваща най-великите благословии, с които XX век е удостоил човечеството – огромния напредък в медицинските познания и хирургичните техники. Войната, произвеждаща толкова много и толкова ужасяващи жертви и създаваща такива широкомащабни условия, в които заболяванията могат да процъфтяват, поставя пред медицинската професия едно огромно предизвикателство – и лекарите по света се изправят срещу предизвикателството на последната война по великолепен начин," Браян Дж. Форд.

Един от начините за пренасяне на ранени войници

Характерът на военното дело между 1939 и 1945 г. кара медицинския свят да ускори крачка напред към нововъведенията в медицината. Развитие в лечението на инфекциите е постигнато още преди войната, но с напредването и ужасите на войната, пионерите изследователи всячески се опитват да открият решение на всеки проблем, който притиска войниците на фронта. През 1936 г. компанията May and Baker създават препарата 'М+В' – първия ефективен сулфонамид, който може да се използва при различни видове инфекции. 'М+В 693' се използва за лечение на болно гърло, пневмония и гонорея. По-късно препаратът е доразработен и получава названието 'М+В 760'. И двата се оказват много ефективни при лечението на голямо разнообразие от инфекции.

Но поради характера на войната, и двата препарата са необходими в огромни количества, за разлика от мирно време. Поради тази причина вероятно за първи път от Първата световна война насам, медицинската индустрия излиза на бойна нога, за да снабди воюващите страни с необходимите консумативи. През 1943 г. лекарите на Уинстън Чърчил му предписват 'М+В 693', защото развива пневмония. На 29 декември 1943 г. той казва пред нацията:

"Това възхитително 'М+В', което не ми причини никакво неудобство, се използва в най-ранния момент и след едноседмична треска неканените гости са отблъснати."

Въпреки че пеницилинът е открит преди войната от сър Александър Флеминг, едва войната успява да насърчи фармацевтичните компании да разработят начин за създаване на ефективно лекарство в индустриални количества. Заслугите за това дължим на Хауърд Флори и Ернст Чейн и много войници, ранени в битките са благодарни на тях и екипът им за добре свършената работа. За своите проучвания и постижения Флори, Чейн и Флеминг си поделят Нобеловата награда за Физиология или Медицина през 1945 г.

До края на войната са разработени няколко различни щама пеницилин. Версията на пеницилина от 1945 г. е 20 пъти по-добра от тази от 1939 г. Масовото производство на пеницилин е от първостепенно значение за Съюзниците, но е трудно постижимо. Първото звено за масово производство на дълбоко ферментирал пеницилин във Великобритания е създадено през 1945 г. в Часъл Барнард. Преди това по-голямата част от британския пеницилин е правен от компанията Glaxo. Пеницилинът се използва масово след началото на десанта в Нормандия и лекарите откриват, че е особено ефективен при гангрена. Въпреки промените в начина на водене на войната, един от най-сериозните проблеми, все още стои на дневен ред – времето между раняването на войника и поставянето му на операционната маса. В британската армия това време се равнявало средно на 14 часа. Преди употребата на пеницилина, подобен отрязък от време позволявал на раната да се инфектира. След като започва масовата употреба на превръзки с пеницилин, шансът от инфекция намалява драстично и правопропорционално с увеличаването на шансовете за оцеляване на войника.

Голям напредък бележи и лечението на тежко ранените войници. Легендарната работа на Арчибалд Макиндоу и неговия екип в отделението по изгарянията в болницата Кралица Виктория в Ийст Гринстед, е добре документирана. По-малко известна е работата на руснака Филатов, на когото дължим заслугата за разработването на метода за присаждане на кожа. Руснаците също така разработват "биогенни агенти", които насърчават заздравяването и растежа на тъкани в засегнатата област.

По време на Втората световна война сериозно развитие бележи и службата по кръвопреливането – от примитивна организация в началото на войната, до усъвършенствана добре смазана машина в края й, която съхранява кръвта и я транспортира до бойните линии иболниците. Голям е приносът на д-р Чарлз Дрю, който през 1938 г. създава система за трансплантация на кръвна плазма. До 1939 г. той е основава и кръвна банка в Колумбийския медицински център. Той прави революционното откритие, че кръвната плазма може да замести цялата кръв, която се разваля за няколко дни.

Кръвопреливане на бойното поле, 1943 г., Сицилия

Кръвта е жизнено важен ресурс в цяла Европа през 1940 г. Д-р Дрю участва в програма за кръводаряване и пренасяне на кръвта до фронтовете  и успява да транспортира 14 500 единици плазма – само в рамките на 5 месеца. Научните изследвания на Дрю революционизират преливането на кръвна плазма, така че тя да може да се прелива още на бойното поле, което значително увеличава шансовете за оцеляване на ранените войници.

По време на войната се извършва и първото цялостно проучване на ухапванията от комари. Нийл Хамилтън Феърли използва австралийски войници като доброволци, изследва проблема подробно и полага основите, необходими за работата на Шорт и Гарнам през 1948 г. Феърли доказва, че една таблетка на ден от лекарството мепакрин може да предотврати маларията. Работата му е дублирана от германците, които произвеждат атебрин – въпреки че германските войници не участват в битки в тропичните зони.

Въпреки че проучванията върху заболяването тетанус започват по време на Първата световна война, тя е доразработена и прецизирана по време на втората мащабна война. С имунизирането на войниците, рискът от заразяване с тетанус значително намалява. Край Дюнкерк през 1940 г. не било възможно да се даде серума на войниците, ранени по време на изтеглянето от френското пристанище. Въпреки това от 17 000 мъже, ранени при Дюнкерк, които предварително били имунизирани преди началото на кампанията, никой не се разболял от тетанус.

Огромни проучвания се правят и върху боеприпасите, които така и не биват употребени – химическите оръжия. Въпреки че лекарствата помагат за справяне с газовите атаки, по-голям успех е постигнат в разработването на противогази. Макар външният вид на противогаза да се променя малко по време на Втората световна война, правят се много по-важни открития, свързани с употребата на въглерод, който абсорбира отровните газове в лицевата част на маската. Американците разработват материал, известен като whetlerit, който се оказва особено ефективен при тестовете против отровни газове. Разработва се и специален противогаз за войници, ранени в главата, които заради превръзките не могат да носят обикновен.

По време на втория мащабен световен военен конфликт започва масовата употреба на морфина като болкоуспокояващо средство. Той се получава при обработването на опиумен мак, който се отглежда предимно в Турция и Индия. След изобретяването на хиподермичната спринцовка по време на Американската гражданска война (1861-1865), морфиновите инжекции се оказват задължителни и незаменими за пациентите на операционната маса.

По време на Втората световна война фармацевтичната компания Squibb разработва метод за даване на морфин на ранените войници директно на бойното поле – под формата на миниатюрна тубичка за паста за зъби, която съдържа морфин. За да се избегне предозиране, празната тубичка се прикрепяла към яката на изпадналия в безсъзнание войник.

Всички медицински достижения по време на Втората световна война облагодетелстват цялото общество след края на конфликта. Дали тези открития и нововъведения щяха да се случат със същото темпо и по същото време, ако война нямаше, никога няма да разберем.

по статията работи: Величка Мартинова

Статията е част от историята на:

• Военното дело и медицината