История на упойките в медицинската наука

Днес е трудно да си представим как назад във вековете лекарите са действали в случаи, когато е било нужно да се направи някаква сериозна интервенция на пациент.

Най-голямата милост е бързината на хирурга

Операцията е била най-крайният вариант, последен опит да бъде спасен нечий живот. Единствените процедури, които си позволявали лекарите хирурзи, били ампутация, премахване на камъни от пикочния мехур и интервенции по повърхността на тялото като зашиване на рани или отстраняване на образувания например.

Абсолютно забранени територии били гръдният кош, вътрешността на корема и черепа. Пациентите се държат от други хора или се връзват, най-доброто за тях е да припаднат по време на процедурата, а хирургът да бъде достатъчно бърз, за да не удължава агонията. В много случаи оперираният умира на масата или почти веднага след интервенцията.

Опитите да бъде намалена болката и да има поне малка пощада за пациента по отношение на страданието, което той изпитва по време на операцията, се изразяват в приема на алкохол или на опиум и на други упойващи вещества от растителен произход. През вековете хората търсели различни начини за облекчаване на болката. Те включвали удари по главата, за да изпадне в безсъзнание пациента, притискане на каротидните артерии на врата. В употреба влизали леда, снега и студената вода, чиято задача била да направят мястото безчувствено. Лекарите от миналото постигали притъпяване на болка в крака или ръката като се притиснели нервите в горната част на крайника. В края на 18 и началото на 19 в. на помощ идвала и хипнозата.

Първите опити за анестезия

През 17 и 18 в. учените започват да разбират много по-добре как работят белите дробове и сърцето, също така се запознават и със свойствата на все повече газове. През 1799 г. сър Хъмфри Дейви предлага да се използва азотен оксид като упойка, а 25 години по-късно д-р Хенри Хикман прилага въглероден диоксид.

Още през 1540 г. Парацелз описва как етера влияе на животни, но първата му употреба за обща анестезия при хора е през 1842 г. от д-р Лонг. Четири години по-късно се провежда публична демонстрация от д-р Уилям Мортън в Бостън на етерна анестезия при пациент.

Оттук-нататък нищо не може да спре използването на медицинска упойка при операция и предстои само нейното усъвършенстване. Голямото откритие е силно приветствано и предизвиква истински фурор, защото специалисти и пациенти разбират, че се слага край на страшните мъки по време на интервенциите. Разпространяването на новината става много по-бавно, отколкото днес - чрез писма, пътуващи с дилижанси и кораби, но дори и след месеци, всички научават за новия метод и започват да го прилагат. Последва облекчаване на болката чрез етер в Англия, след това в Шотландия, първата упойка е факт и в Австралия през лятото на 1847 г.

Пътят вече е начертан и отворен за нови и все по-нови видове упойки. През 1847 г. проф. Джеймс Йънг Симпсън от Единбург използва хлороформ за първи път. Оказва се, че това вещество е по-токсично от етера и трябва да се внимава с него. Проф. Симпсън описва и първата смърт през 1848 г. след употребата му върху младо момиче, което получава сърдечна недостатъчност. Налице са вече и усложнения вследствие прилагането на анестезия и различни лекари започват да анализират и проучват как влияят упойките и какви проблеми могат да предизвикат.

Постепенно се появяват първата местна упойка - след синтезирането на кокаина от растението кока през 1860 г., първата спинална анестезия - през 1885 г. в Ню Йорк, първата епидурална упойка - през 1901 г.

Смята се, че съвременния период на анестезията започва през 60-те години на миналия век, когато стартират разработките на нови лекарства и на нови техники и оборудвания за наблюдение. За да се стигне днес до използването на компютърни технологии, микроелектроника и съобразена с всеки пациент анестезия.